Признавам, че силно се влияя от мнението на други книжни блогъри, които са доказали с постоянство и умение, че наистина ценят книгите, които четат и за които пишат. Забелязах „Внезапни улици“ на Иванка Могилска още при излизането й, но това, което ме подтикна бързо към нея, бе възторженото ревю при колегите от „Библиотеката“, още повече че беше написано от мъжката част на блога (което ме изненада, доколкото знам вкусовете на Жоро и Девора).
Навлязох трудно сред романа. Двете успоредни истории, пресичащи се в един притихнал апартамент, в който бивш световноизвестен сценограф кротко изтлява, ту ме увличаха, ту ме изпускаха, не успях да напипам ритъма, който да ме залюлее и да ме поведе със себе си към ония мигове, когато не мога да пусна книгата от ръцете си. Отделни сцени бяха смайващо силни – дали в изграждането на абсурден, но толкова привлекателен град, съставен от кръпки от световните градове; дали лудите, стихийни нощи в подземен клуб в Унгария; дали борбата на двама свободолюбиви творци срещу системата, – други ми се сториха преекспонирани и уморително разточени като засилващото се увлечение на млада жена по музикант, когото е видяла едва веднъж, а сетне потъва в страстта си по него, подхванвайки и разпалвайки я с музиката му.
Много страсти има по тия страници, навярно мнозина ще се запалят от тях, но книгата ме улови в силно хладнокръвен момент, когато по-скоро се чувствам стаен като снега навън, не пълен с вихрени пролетни емоции. Знайно е, че книга, прочетена в различно време, бива възприета по друг начин – както ме нацелха примерно „Сонет 130“, „Ана“ и „Виенски апартамент“ и което „Внезапни улици“ просто не успя. Устремен към края, вече исках само знания, не чувства – исках да знам какво се случва, а не как се случва, как въздейства на героите; исках да знам дали превалящият живот на стареца се осмисля от повторното откриване на любовта, или тя завинаги ще му убегне, исках да знам дали вдълбочаващата се взаимна страст на двама души, видели се за миг, ще се увенчае с банален щастлив край, или напротив – ще се увековечи в невъзможност. Поне отговори получих, не е от ония противни книги, които оставят нещата недоизказани от криворазбрано оригиналничене.
Историята на „Внезапни улици“ е наистина като безцелна разходка сред непознат град, където всяко разклонение е внезапно, а разнообразни маршрути може да се движат по съседни траектории и не си сигурен ще се засекат ли някъде, или неразбираемата логика на незнаен архитект ще ги отдели завинаги. Част от тези посоки ми доставиха удоволствие, толкова, че да се радвам, че прочетох книгата, част ме оставиха неудовлетворен в търсенето си на реалност сред книга, която бързо разбрах, че бяга от нея.
И все пак този измислен, невъзможен (а дали е толкова невъзможен?!) град още ме преследва вече две седмици след прочита на книгата – а това е доказателство, че Могилска все пак е оставила бразда в мен. Може да не съм се впечатлил от това, което вероятно повечето читатели ще видят – оцеляването на две невъзможни любови, разделени от времето и пространството, – но си открих своето нещо сред текста: този град, който започвам и аз да мечтая воглаве с нея. Град, който е въплътената реалност на Google Earth и възможността за броени мигове да се пренасяш от Париж в Рим – и където още ти хрумне. И където пресичането на реалности ги издига в мит, в несъществуващо, но устойчиво и по-здраво от всичко материално видение.
От същия автор
От същите жанрове
