Събери на едно място няколко мъже с мечове, дори да са мъже, които обикновено са доста възпитани, и не след дълго ще започнат да се държат като животни. Както старият Три дървета винаги беше казвал – мечът е най-кофти нещото, което може да се даде на един мъж. Кофти за него и кофти за всички около него.
Преди точно шест години без един ден, на 7 юли 2011 г., написах първото си ревю за книга на Джо Абъркромби – бях помъкнал за морето „Гласът на острието“ и „Преди да увиснат на въжето“, които бяха моят опит да се закача по фентъзитата, които дотогава четях крайно рядко, винаги съм бил фен на космическите кораби, не магиите. И едва ли бе възможно да направя по-добър избор – Абъркромби ми достави огромно удоволствие, истинска вакханлия от насилие, черен хумор и противни герои, които не можеш да не харесваш. След това, разбира се, си дойдоха „Последният довод на кралете“, „Отмъщението на Монца“, „Герои“ и „Червена страна“, всички позиционирани в света на Първия закон, и началото на другата поредица – „Полукрал“. И затова излизането на сборника „Внезапни завършеци“ беше чакано с огромно нетърпение, а прочитането – на мига.
Настъпи продължителна, зловеща тишина. По-грозна от отрочето на мъж и овца, както обичат да казват планинците.
Ако сте чели някои от предишните книги, ще се зарадвате – тук е Глокта преди да стане осакатеното чудовище, което толкова харесваме, тук е и Деветопръстия в обичайната си роля на кръвожадна машина за убиване, която не може да бъде озаптена, тук е и Никомо Коска в ролята си на благороден герой… да бе :). Ако не сте – мисля, че отново ще ви допадне, защото Абъркромби умело прокарва и един минироман сред разказите, описвайки приключенията на най-добрата крадла в Уестпорт – Шеведая, и нейната спътничка и професионална убийца Джавра, които се забъркват в поредица от проблеми, поначало свързани със свистящи стрели, грохотно сблъскали се мечове, пот, псувни и проклятия… и хапливи диалози, в които авторът е виртуоз.
Действието е винаги забързано, опасностите идват не само неочаквано, но и на тумби, а смъртта е винаги наблизо. Но не бъркайте Абъркромби с поредния автор, който пише разгулни кървавщини, които да оправдаят сюжетната недостатъчност и плоските герои – точно обратното, натрупвайки камари от насилие, той всъщност показва обратната страна на медала, тази, на която понятия като „чест“, „дълг“, „слава“ и прочие са само украшения, които се валят в калта и се изпразват от съдържание паралелно с изпразването на течностите от пронизаното тяло. Още от „Герои“ насам Абъркромби доказа, че може само с едно прямо описание на тридневна битка да създаде антимилитаристичен роман, който е в същността си реален, макар и наметнат с фентъзи одеяние.
Хуморът отново е на ниво, крадци и убийци се надпреварват не само в ловкост и коварство, но и в шегички и остроумни приказки, които рано или късно се заменят от прями действия и веселяшки кланета. Един разказ – „Свобода!“, е еталон за самоирония, главен герой в него е любимият Никомо Коска, който действа на два фронта: в реалността и отвъд нея в летописа за действията му. Защото не е толкова важно какво правиш (така де, важно е, ама ако си оцелял и поне малко забогатял, е достатъчно), но и как ще бъде описано за съвременниците, а и за бъдните поколения, тези неблагодарни копелета. Абъркромби си знае работата. Ама много добре си знае работата.
„Внезапни завършеци“ не успя само в едно – да ме изненада: от Абъркромби очаквам много и той го дава почти изцяло. А той е още и млад, едва 40 е минал, още много ще видим от него, интересно ми е дали някога ще напусне удобството на този свят, който си е създал и в който може да се вихри на воля завинаги. И да го направи, и да не го направи, мисля, че феновете ще бъдем доволни, стига да пише още и още.
