Три години минаха от оня септември, когато прочетох „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна„ на Юнас Юнасон – имаше Алея на книгата, „Колибри“ ми я бяха пратили на файл, валеше, нямаше читатели и аз четях и четях, очарован от тоя чуден швед. Сетне, през юли 2014, прочетох и „Човек на име Уве“ на Фредрик Бакман – пътувах в автобуса за Видин, „Сиела“ ми я бяха пратили на файл, печеше слънце и аз четях и четях, очарован от този друг чуден швед. И така се почна, и от двамата излязоха още по две книги, и още идват. Затова и на мига поисках да чета (на хартия тоя път) „Внезапното бягство от действителността“ на Ларш Васа Юхансон, корицата ми напомни на ония първи две книги на Юнасон и Бакман и нямах търпение да се гмурна в нея. Но скоро след гмурването осъзнах, че Юхансон не копира двамата си успешни сънародници – което си е плюс. Той е добавил фентъзи реалност към историята си, а героят му не е хич лесен за заобичване.
Антон е фокусник със скрита в цилиндър кариера – нийде се не вижда. Той обикаля старчески домове и скритом следи кариерата на двама свои някогашни приятели, които освен семейство са станали и звезди на илюзионисткия занаят. Антон е неудачник – няма приятели, живее мизерно, а мечтата му да има фолксваген, БМВ, мерцедес и порше (в този ред) е все още на първата си фаза. Докато не блъска един диван на пътя. И не се оказва в гората Тиведен. И отказва да помогне на едно момиченце да набере цветя. Което си е грешка, ако момиченцето е зъл горски дух, който ще те бележи с проклятие – нещастията започват да се трупат едно след друго, а изходът е в това Антон да повярва на двама живеещи в гората старци, че е наистина проклет, а магията е нещо реално в тази част на Швеция. Което с неговото магарешко упорство хич не е лесно.
Гунар дружески положи ръка на рамото ми.
– Поуката в настоящата история е, че ако някое малко момиченце помоли за помощ, за да набере цветя, човек му помага. Макар че в конкретния случай момиченцето е жадно за мъст създанийце, което иска да те накара да сложиш край на живота си и да улови душата ти в своята шнола. Принципът е същият. Бъди мил с момиченцата. Малки и големи.
Приключението се развива бързо, включва грабеж на бензиностанция и изпълняване на поредица от предизвикателства в рамките на гората и нейните чудати обитатели. Антон е изваден от канавата на живота си и най-сетне може да се погледне отстрани. И това, което вижда, едва ли му харесва. Но пък не може да се каже, че и на околните им допада, което пък води до най-голямата беля.
„Внезапното бягство от действителността“ не е трагикомична история като тези на Юнасон и Бакман. Тя е по-скоро фентъзи-драма с един тъжен герой, който попада в още по-тъжна реалност. Юхансон не си прави труда да я опише твърде много, вълшебната гора определено има нужда от повече живец в нея, от повече развитие на образите на обитателите ѝ. Разбирам напълно защо Антон дълго време отказва да повярва, че около него се случват истински магии – защото те практически липсват вън от приказките на обитателите на гората. Всъщност атмосферата на книгата ми напомни много повече на друг швед – Йон Айвиде Линдквист и неговата „Покани ме да вляза“, както и на финландката Йохана Синисало и нейната “Никога преди залез”, макар и двете посочени да са много по-мрачни и жестоки.
От същите жанрове
