Името на Паоло Бачигалупи се вряза в съзнанието ми с една от най-добрите антиутопии, които съм чел някога – „Момиче на пружина“ притежава тая органична оригиналност, която само великите автори могат да сътворят. Още тогава разбрах, че той има всички шансове един ден да се нареди до Азимов, Кларк, Хайнлайн и останалите Велики. Затова и се борих за „Водосрез“, исках тази книга да излезе на български на всяка цена, че този автор не бива да е поредният с едва една преведена от много издадени книги – и сега се наслаждавам на усещането, че усилието си е струвало. Защото, признавам, разчитах изцяло на мнението на Елена Павлова, която го чете в оригинал, но пък тя кога ли ме е подвеждала – и беше права, че тази книга е различна от „Момичето…“, но също е страхотна. И след като прочетох превода ѝ, се убедих отново, че Бачигалупи е категорично сред най-добрите фантасти на нашето време, но е и интелигентен автор, който руши преградите между жанровете и смело използва всичко налично, за да създава наситени с действие и много четивни романи.
„Водосрез“ е написана в традицията на „Дюн“ на Хърбърт – екологична фантастика, която алармира за текущите проблеми. Паоло Бачигалупи се съсредоточава върху американския Юг, където в близките десетилетия водната криза изглежда неизбежна. За романа си той се опира на реални изследвания и прогнози и точно това прави романа му толкова ужасяващ. Това бъдеще не е антиутопично в стила на романите на Глуховски – малцина оцелели като в „Метро 2033“ или свръхпренаселване като в „Бъдеще“. Прогнозата на Бачигалупи е за разпаднала се държавност и воюващи помежду си щати, всеки от които развива бурен местен патриотизъм, насочен срещу всички съседи. Дори днешните горди тексасци са доведени до орди оскотели бежанци, редом с тези от превзетото от наркокартелите Мексико. Бежанските вълни текат от юг на север – там още вали, още има зеленина, още пясъчните бури не зариват всичко. Но границите са охранявани жестоко – не само огради, но и паравоенни формирования, които не си играят със свински опашки, а директно стрелят на месо. САЩ в днешния смисъл не съществуват, затова и Живко Петров уместно сложи като символ на корицата потрошената Статуя на свободата, затъваща в пясъците.
Бачигалупи описва водна война между Невада, Аризона и Калифорния – всеки от тези щати се бори да използва повече от река Колорадо. Принципите на водните права, защитавани със свирепа жестокост, са едни от малкото неща, за които има междущатско съгласие – който докаже с документ, че има опция върху някой участък, има шанс да живее. Само че не всички играят по правилата. Жадният за вода Лас Вегас е готов на всичко, за да оцелее – и това всичко включва частна армия водосрези, които са способни за броени минути да се спуснат върху някой град, да унищожат водната му станция и да обрекат стотици хиляди на жажда и живот на бежанци. Именно с такава брутална сцена начева романът – сякаш чувах Вагнер, докато хеликоптерите на водосрезите извършваха пъкленото си дело, легитимирано от само няколко часа прозорец на безнаказаност, осигурен от действията на ловки адвокати.
Ангела е най-добрият водосрез. С мрачно минало и с омраза към всички юристи, той е човек на действието. Наясно е, че трябва да се оцелява на всяка цена. Тук, в близкото бъдеще, единствените места, където има вода в изобилие, са затворени комплекси, в които живителната течност се намира в сложен кръговрат. Всички други живеят с пясъка, жаждата и лишенията. Анегла иска да бъде част от успелите, не страда от излишни скрупули към тези, които не са. Без да издавам излишно от сюжета, той е изпратен на секретна мисия в умиращия Финикс, където се носи слух, че са открити документи за толкова стари водни права върху Колорадо, че ще преобърнат щастската война изцяло. Ангела се сблъсква с журналистка, която отказва да се подчини на масовата криминална безнаказаност, с чудовищен наркобарон, с други водосрези със свои собствени планове – наистина попада в ада, защото Финикс е гниещ труп, в който насилието е на всяка крачка. И постепенно пред него се разкриват истини, заради които трябва да преосмисли не само своя живот, но и целия свят, в който има нещастието да живее.
Абсолютна реалистичност е постигнал Бачигалупи в своя „Водосрез“. От описанието на тази задъхваща се от жажда реалност, през живеещите в коптори бедняци, през вълните бежанци и богаташите, които се изолират в крепости, пълни със зеленина. И са готови да оставят навън всички останали. Елена Павлова е направила чудеса, за да предаде езика на героите на Бачигалупи, които използват немалко испански изрази, придаващи мрачен колорит, който силно ми напомняше на сцени от най-великия за мен сериал – „Breaking Bad“. Четейки, не е трудно да си представиш тази реалност, и е плашещо, че тя е зад ъгъла, въпрос на десетилетия. И тая аларма, която авторът кара да пищи, е крайно важна и нужна.
Буквално чуваше как онзи sicario му се надсмива. Живей, както искаш да умреш, и умри, както си живял, нали така, mijo? Вадиш си хляба, като режеш водата на хората, и в един момент везните ще ти изравнят дълга. Симетрия. Чиста симетрия. Все някой трябва да кърви до смърт, за да има какво да пият другите. Проста работа. И сега беше негов ред.
Трилър, фантастика, антиутопия, спекулативна проза… „Водосрез“ е от тези междужанрови шедьоври, които задават тона на литературата в световен мащаб, които тръгват по неутъпкани пътеки и променят възприятията за качествена, повлияваща на мисленето проза. Гордея се с тази книга и благодаря от сърце на всички замесени в стигането ѝ до книжарниците – Елена Павлова за трудоемкия превод, Ганка Филиповска за щателната редакция, Живко Петров за сложната и внушителна корица.
Още едно мнение за книгата има в „LoveBigBooks“.
От същия автор
От същите жанрове
