„Война“ – какво и защо се случи в последните години

Преди няколко години направих голяма глупост – независимо от успеха на „Страх“, предишната издадена книга на Боб Удуърд, посветена на първата част от президентството на Тръмп, се отказах да издаваме втората, „Гняв“. Очакването ми, както и мнозина по-умни и запознати от мен бе, че с края на мандата му той вече няма да е актуален. Наистина крайно погрешна беше тази преценка, но определено не само аз я бях направил, както става ясно от страниците на „Война“, последната книга на навярно най-авторитетния американски журналист, който е отразявал управленията на десетима президенти и е двукратен носител на „Пулицър“, първият за разкритията си в аферата „Уотъргейт“, а вторият за отразяването на терористичните атаки от 11 септември 2001 г. Както и предишната, и тази книга е съставена основно от диалози, водени зад кулисите, предадени „въз основа на стотици часове интервюта с непосредствени свидетели на описаните събития и участници в тях“, както и от „държавни и лични архиви, календари, дневници, имейли, бележки от срещи, преписи и други документи“. Това я прави изключително лека за четене, но и някак обезкуражаваща като свидетелство колко банално е всъщност всичко дори на най-високо ниво, когато се вземат решения, от които зависят хиляди човешки животи. И все пак си струва да се види огромната отлика в управленията на двамата толкова различни президенти и резултатите от решенията, които вземат.

Още в началото Боб Удуърд цитира свое интервю с Тръмп от далечната 1989 г., в което бъдещият президент споделя основната си житейска философия, вдъхновена от боксов мач, в който считаният за аутсайдер побеждава фаворита. И когато го разпитват как е направил това, той отговорил: „Просто не спирах да удрям, човече. Просто не спирах да удрям“. И Тръмп тогава добавя: „Мисля, че това е страхотен принцип, защото е приложим не само в спорта, но и в живота. Никога не спирай да удряш.“ А Удуърд коментира вече от нашето време:

Никога не съм очаквал Доналд Тръмп да стане президент или определяща политическа фигура на нашето време, но същите инстинкти, за които писах по време на неговото президентство, бяха определящи за характера му още тогава. В това интервю отпреди 35 години виждаме началото на тръмпизма, изразено чрез думите на самия Тръмп.

Защо обаче започвам с Тръмп, след като „Война“ е книга за периода на управлението на Байдън? Защото той никога не отминава, нито за миг – и самата книга започва с атаката над Капитолия в началото на 2021 г. и продължава с упорития му отказ да признае своята изборна загуба (малко по-късно в книгата Удуърд пише: „Байдън е президент вече от близо шест месеца, а Тръмп продължава да твърди, че изборите през 2020 г. са били манипулирани и откраднати от него. Няма никакви конкретни доказателства в подкрепа на подобни твърдения, но Тръмп се нуждае само от хора, които да му вярват“). И все пак в центъра на историята е Байдън и неговия коренно различен стил на управление чрез консултации с експерти, събиране на различни мнения и дори водене на дебат за вземане на информирани решения. Удуърд последователно описва подозренията за готвена руска атака над Украйна, опитите тя да бъде предотвратена по дипломатически път, включително чрез личната среща между американския и руския президент, а над всичко това тегне и сянката на тотално проваленото изтегляне от Афганистан, за което журналистът не щади острите думи.

Въпреки проведените над 50 срещи за планиране, изтеглянето от Афганистан при администрацията на Байдън прераства в опустошителен хаос. Не е обърнато достатъчно внимание на непредвидените обстоятелства и най-лошите сценарии, а когато това се прави, вече е твърде късно.

Удуърд обръща внимание и на Зеленски и неговото неверие, че предстои руска атака (често цитира и книгата „Шоуменът“ на Саймън Шустър), като същото неверие цари и сред лидерите на европейските държави членки на НАТО. Успоредно Удуърд проследява и какви ги върши Тръмп след оттеглянето си в своето имение, както и неговото открито признание, че харесва Путин и е убеден, че и руският президент изпитва сходни чувства към него. И все пак Удуърд подчертава, че именно „Тръмп е първият президент, който одобрява продажбата на американски смъртоносни оръжия на Украйна, включително противотанкови ракети Javelin„. А един друг гост в имението описва така преживяването:

Да отидеш в „Мар-а-Лаго“ е малко като да отидеш в Северна Корея – описва случая Греъм. – Всички се изправят и ръкопляскат всеки път, щом Тръмп се появи.

Месеците преди руската агресия са разказани отвътре с наистина завладяващи подробности – дипломатическите совалки, преценките какво точно ще се случи, какви оръжия да се предоставят на Украйна с риск да попаднат в руски ръце, споровете дали страната може да оцелее срещу мащабна атака – и пак, над всичко това тегне съвсем прясното унижение, при което талибани размахват пленени американски оръжия и оборудване. След нея вече се проследяват не толкова военните действия, колкото последиците от тях – като рязката промяна на общественото мнение в Швеция и Финландия по отношение членството им в НАТО, обсъждането за изпращане на немски танкове в Украйна и плашещата аналогия с Втората световна война, както и особено напрегнатите моменти около опасността руснаците да потърсят ядрена провокация, което е предотвратено с преки разговори с руснаците, както и с включване на китайците като част от натиска.

Неизбежно към средата на книгата идва и атаката на „Хамас“ срещу Израел, която отприщва цял нов дипломатически и военен фронт със съвсем различна динамика, която е проследена в детайли, особено с включването в уравнението и на Иран и хутите. За да се стигне до „първият случай, когато Иран атакува директно Израел, а също и първият, когато американската армия директно защитава Израел. Саудитска Арабия и Йордания също се притичват на помощ в едно безпрецедентно обединяване на сили срещу Иран.“ Удуърд обаче влиза много по-дълбоко в събитията и по-късно описва какво заявява Байдън пред един от доверените си сътрудници: „Този кучи син, Биби Нетаняху, е лош човек. Шибан лош човек!… Изобщо не му пука за „Хамас“, интересува се само от себе си.“

Разбира се, Удуърд не подминава щекотливата тема с признаците за влошаващото се състояние на Байдън и напразните му опити да се събере за водене на нова надпревара срещу Тръмп. Последният „вече не е на президентския пост, но сянката му продължава да витае над Байдън и абсолютно да контролира републиканците. Средният американец може да не разбира напълно влиянието му, но Конгресът е наясно с него. Стига Тръмп да помръдне малкия си пръст, партията бърза да се поклони и да му се подчини.“ Влизането на Камала Харис на сцената е проследено, като самата книга свършва преди президентските избори, но някак усещането е, че Удуърд просто се надява тя да спечели – което от наша гледна точка изглежда като странна наивност от човек с неговия опит и връзки. Но си мисля, че просто в него е надделяло личното му усещане, което той споделя откровено по страниците:

Доналд Тръмп е не само погрешният човек за президентския пост, но е и негоден да ръководи страната. Тръмп е много по-лош от Ричард Никсън, доказано престъпния президент. Както съм посочвал, Тръмп управляваше чрез страх и ярост. А също с безразличие към обществения и националния интерес.

В края той обобщава защо е написал тази книга: „Война“… ми даде нещо ново, а именно поглед отвътре в реално време към едни истински добронамерени усилия на президента и неговите сътрудници да управляват лостовете на изпълнителната власт отговорно и в национален интерес. В центъра на доброто управление, както по всичко личи, е съвместната работа… „Война“ показва изпитаните и нови начини, с които президентът и хората около него в екип водеха външната политика и използваха разузнавателните данни, за да предупредят света, че предстои нахлуване в Украйна, а после я снабдяваха с необходимите оръжия, за да се защити от Русия. Същото важи и за усилията им да предотвратят ескалацията в конфликта между Израел и Газа.“ Дали са успели – това вече историята – и вероятно следващата книга на Боб Удуърд – ще отсъдят.

Благодарен съм на Деян Кючуков за чудесния превод, на всички, които се включиха в работата по текста, както и на Живко Петров за силната корица, за мен много по-добра от оригиналната.