Кремълската пропаганда ще използва победата във Втората световна като основа на държавната идеология, като символ на национална гордост. В либералната преса дори ще се появи терминът „победобесие“ – цинични спекулации на тема Великата отечествена война и хиперболизираното тържествуване по повод на победата над Германия през 1945 г. Като напомня за „великата победа“ над фашизма, Кремъл ще възпитава патриотизъм у народа си, а същевременно ще посее семената на собствен руски фашизъм.
Михаил Зигар ме впечатли неимоверно с мащабната, но смайващо четивна „Империята трябва да умре“, безценна хроника на гибелта на Руската империя и предхождащите я драматични събития. След това дойде ред на „Всички са свободни“, смело проследяване на събитията от разпадането на Съветския съюз до възкачването на Путин на власт, книга, която няма как да не е съзнавал, че в един момент ще го принуди да напусне страната и да заживее в чужбина, твърде много добре заровени тайни са извадени наяве в нея. И сега, вече от Германия, този смел патриот написва изобличаваща книга по най-наболялата тема на нашето време – войната, която Русия отприщи срещу Украйна, и потопа от историческа дезинформация, която трябваше да я оправдае някак си и навярно най-добра почва намира именно у нас. „Война и наказание“ се явява едно смело пренаписване на постулатите на руската история такава, каквато е разказвана в продължение на векове, и на подробно проследяване на отношенията между Русия и Украйна в последните 0 години, съчетано с животоописанието на най-неочаквания герой на света – бившия любим комик на Русия и Украйна и настоящ президент на Украйна Володимир Зеленски.
Нека уточним нещо. Това не е текст, който да ви убеждава в нещо. Издал съм десетки книги за механизмите на мисленето и пределено добре съм наясно, че веднъж вкорененото убеждение не може да се изкорени с факти, то не позволява на ума да признае за валидни противоречащи му твърдения, точно обратното, винаги ще търси нови и нови потвърждения на това, което е обусловено като единствена истина. Но най-малкото начина, по който Зигар проследява как е възникнала идеята, че украинците и руснаците са един народ, си заслужава да бъде проследена, както и някои от ключовите исторически събития, на които той се спира и дава по-задълбочена от простите пропагандни наративи трактовка. Всяка глава започва с връщане в миналото и проследяване на конкретен исторически момент, а след това плавно преминава в годините след идването на Путин на власт и драматичните противоборства в украинската политика, в немалка степен инспирирани от постоянната агресивна руска намеса в нея.
Зигар започва своя исторически разказ от 1670 г. с германския монах Инокентий Гизел, който „никога не е ходил в Москва, но негова цел е да създаде илюзия, че тя има обща история с Киев“ с цел да измоли руска помощ срещу поляците и турците. Той написва книга, озаглавена „Синопсис“, която става много популярна, излиза в няколко издания и е преведена на гръцки и латински, а скоро след това ще „стане в Русия общоприет учебник по история на страната“. Или както Зигар отбелязва недвусмислено:
Измислената от Инокентий Гизел логика на държавна и етнонационална приемственост толкова ще хареса на московските ръководители, че ще стане официална версия на историята чак до XXI век. Така че руските пропагандисти от XXI век, които твърдят, че руснаци и украинци са един народ и имат общо минало, чисто и просто са се подвели под изобретението на пропагандиста от XVII век.
След това Зигар подробно описва живота и делата на украинския лидер Богдан Хмелницки, който според мита през 1654 г. присъединява Украйна към Руското царство. В историята, както подобава на добър мит, е намесена и красавица, при това на име Хелена, а събитията се оказват доста по-сложни и противоречиви от идеализираната им представа, налагана векове наред. Тук в разказа се намесва и мюсюлманското Кримско ханство, управлявано от потомците на Чингис хан, на които Москва плаща данъци от XIII до XVII век, а и Швеция, като Зигар набляга на факта, че в този период държава „Русия“ още няма, но „московският княз“ е споменат във Вестфалския договор като шведски съюзник. А в крайна сметка украинските земи в този период са директно поделени между поляци и руснаци, а от мечтите на казаците за самостоятелна държава остава само период с поетичното название „Руина“, както пише Зигар.
Прегледът на историческите митове продължава с историята на Мезепа, който е набеден и увековечен от Пушкин като прелъстител, подложен на унизително наказание. Политическите противоборства в този период, началото на XVIII век, са не по-малко сериозни, докато украинците се оказват по средата в битката между Петър I и шведския крал Карл XII, а по-късно Мезепа е обявен за изменник с всички кървави последствия на това. Зигар продължава напред и описва как Екатерина има за цел да премахне свободата на украинските селяни и те да бъдат закрепостени точно като руските. А след това неговия поглед се насочва към твореца Тарас Швеченко, който през 1840 г. публикува „Кобзар“, лирично произведение на украински език, с което предизвиква огромен скандал, защото позицията на руската държава е, че украински еезик не съществува. По-късно пък „Александър II ще подпише така наречения Емски указ: ще забрани книгопечатането на украински език, украиноезичните спектакли и концерти – за борба с „украинофилската пропаганда“, която се смята за синоним на украинския сепаратизъм.“
Малко по-напред в бъдещето, пише Зигар, в началото на 1919 г., „Украйна се оказва не просто заобиколена от врагове – нападат я едновременно от всички страни. От запад Полша, Румъния и Чехословакия, от север – болшевиките, от югоизток – армията на Деникин. И двете руски армии са крайно враждебно настроени към украинската държава… Този период на война на всички против всички е един от най-страшните и кръвопролитни в историята както на Украйна, така и на Русия.“ Зигар е недвусмислен: „…когато Владимир Путин при обявяването на войната през февруари 2022 година казва, че Украйна е измислена от Ленин, а преди него не е имало такава държава, това е пряко противоположно на историческата истина: независимата украинска държава е сформирана напук на Ленин.“ А скоро след това следва и Гладомора, когато Сталин пише на своята дясна ръка, главата на съветското правителство Вячеслав Молотов: „С всички сили форсирайте износа на зърно. Инак рискуваме да остане без нашите нови металургични и машиностроителни заводи“. Резултатът: „През 1933 г. измират ог глад около 2,9 милиона души, а общият брой е 3,9 милиона, повече от 12% от населението на Украйна.“ И това е само бегъл преглед на много по-пространно описани исторически събития, които определено си заслужават четенето.
Не по-малко шокиращ е разказът на Зигар за поредицата от конфликти, които довеждат до войната. Като по никой начин той не е благосклонен и към украинските управници, които нерядко се подчиняват на руския диктат или пък действат антидемократично, като например Леонид Кучма, по заповед на когото журналистът Георгий Гонгадзе, главен редактор на интернет изданието „Украинская правда“, е отвлечен и убит по особено жесток начин от полицаи. В разказа се намесват и олигарха Березовски, и грузинския лидер Саакашвили, а неизбежно на заден план винаги се появява Путин, който дори събира на нарочна среща руски и украински олигарси, за да им обясни кого да подкрепят в украинските избори. И не само това: „Върху Кучма с настояването на сила против Майдана упражнява натиск Путин – спомня си неговия зет Виктор Пинчук. – Ако това се бе случило, Украйна щеше да изпадне в международна изолация и да се превърне в лесна плячка за Русия.“ В доста негативна светлина е описана и Юлия Тимошенко, която според Зигар е настоявала за крайни действия, които са щели да доведат до множество жертви.
„Няма украинска политика – има украински бизнес“, приписват фразата на Виктор Медведчук, близък на Путин, и много от страниците в книгата сякаш доказват това, проследени са главозамайващи далавери за милиарди с преноса на газ, докато един след друг украински политици като Янукович забогатяват, а заедно с тях и близката им кохорта приближени. Историята се движи неумолимо към анексацията на Крим, към скандалите около сина на Байдън, а в крайна сметка и към крайно неочакваното избиране на Зеленски за президент – обичаният и в Украйна, и в Русия комик, който ще се окаже най-неочаквано лидерът, който целият свят познава.
„Война и наказание“ е историческа книга на политическа тема – или политическа книга, стъпваща върху сериозен исторически контекст. Михаил Зигар е създал много четивно изобличение на имперската руска политика спрямо Украйна, този народ, без хомота върху който не би могло да има империя, както се доказва отново и отново в различни векове и при различни реалности. Руският писател е горестно откровен в последните си страници, смирен и обвиняващ, и дори не мога да си представя дори за миг как един руснак, израснал с всички патриотични митове около му, би прочел и поне малко осмислил тези пламенни думи:
Имперската история е наша болест, по своята природа тя е наркотична зависимост. И сега ни предстои абстиненция. Но това е неизбежно. Ние трябва да се върнем в реалността и да осъзнаем какви сме ги свършили.
Длъжни сме да усвоим този урок. Трябва да престанем да вярваме в собствената си изключителост. Трябва да престанем да се гордеем с огромната си територия. Стига сме мислили, че сме най-яките. Стига сме си въобразявали, че сме пъпът на света, неговата съвет, неговата духовност. Това всичкото са халюцинации.
От същия автор
От същите жанрове
