Втората марсианска война носи изтребление за човечеството

…в марсианските владения хората ще живеят в клетки, „пълни с псалми, химни и благочестивост“. Бил е прав! Прав е бил!

  Обичам си „Война на световете“ на Хърбърт Уелс, макар че едва ли бих я препрочел отново. Но от момента, в който се чу за продължението на Стивън Бакстър, именувано „Изтреблението“, я чаках с нетърпение – това унищожително планетно противопоставяне просто трябваше да бъде продължено. Разбира се, имах си едно наум, фантастиката толкова се разви, а тази книга неминуемо трябваше да носи отгласа на оригинала. За радост, Бакстър е успял да балансира между почит към Уелс, но и да развие неговата история – защото тук не просто марсианците отново атакуват, но в сблъсъка са привлечени и други същества от Слънчевата система.

    Историята е поела по различен път след Първата марсианска война, отблъсната не от хората, а от земната природа. Четиринайсет години след нея Англия е под диктаторски милитаристичен режим, Германия е затънала в мащабна война с Русия и никой не знае какви ужаси се случват на далечния Източен фронт (макар че слухове се носят доволно), Америка не желае да има нищичко общо с войнолюбивите европейци и дори няма сериозна армия. Цари странен оптимизъм, че дори марсианците да се върнат, това ще се случи отново в Англия и там ще бъдат смазани без проблеми – поуките от първата атака са взети, технологията е напреднала от изследването на чуждопланетните машинарии, а „Титаник“ например оцелява след сблъсъка с айсберга заради подсиления с марсиански алуминий корпус. Само Уолтър Дженкинс, чиито спомени от първата война са се превърнали  в класика, но и са го скарали с всички, които е описал в неблагоприятна светлина, обаче мрачно прогнозира, че марсианците ще се върнат – и този път ще са подготвени. И се оказва прав.

  Без да издавам излишно – но е доста очевидно от името, тази атака на марсианците е вече много по-успешна. Взели са мерки срещу всичко, което ги е възпряло предния път, и дават само отделни жертви на отчаяния отпор на британската армия, подсилена и от части от други държави. Островът е превзет… а светът малко по малко дори свиква с това положение, правейки всичко възможно все пак да помага на останалите под чуждопланетна власт англичани. Опитите за съпротива са почти безполезни, а населението бавно се адаптира към живота в плен – и Бакстър описва чудесно колко адаптивна е човешката природа при екстремните обстоятелства. Разбира се, планове за обрат във войната се градят един след друг, и една секретна мисия поема към сърцето на марсианската инвазия – там, където те подготвят плацдарм за следващата вълна при сближаването на планетите. Защото ако в нещо няма съмнение, то е, че цялата планета е под заплаха – и скоро най-големите страхове стават реалност.

   „Война на световете. Изтреблението“ е чисто удоволствие за четене – единствено към края забуксува с поредица глави, в които се описва марсианската инвазия в различни световни градове, по случайност съвпадащи с най-големите пазари, където книгата се продава. Но извън тия страници Бакстър показва как може да бъде запазен духът на една класическа творба, но тя да бъде доразвита и издигната на още по-съвременно ниво. Без съмнение на някои книгата ще се стори малко мудна, но спрямо книгата на Хърбърт си е направо page turner 🙂 Много се радвам, че този проект е замислен и реализиран, колко са книгите в световната литература (макар и под радиоформа), които са предизвиквали реална масова истерия и са били приемани за неоспорима истина от читателите (изключвам трагичните резултати от приемането на религиозните бълнувания за реалност)? Стивън Бакстър е разширил ареала на войната на световете, включвайки Венера и Юпитер, и цялата концепция за Слънчева система, населена с живот, който търси агресивно пространство за развитие, ми допадна силно. По случайност тоя път не сме ние нашествениците – но пък и в отчаяна защита човечеството показва и най-доброто, и най-лошото от нрава си.