Земята и Марс са пак вкопчени в битка въпреки извънземната заплаха

Не е здравословно да имаме някакъв спящ бог на място, където всички можем да го гледаме как сънува. Това ни изкарва акъла от страх. Дори и на мен. Затова се обръщаме на другата страна и продължаваме да живеем, сякаш Вселената е същата, каквато е била, когато бяхме млади, но знаем, че не е така. Държим се все едно сме разумни, само че…

Нямаше как да не се завърна бързо сред драматичния пейзаж на поредицата „Експанзията“ на Джеймс С. А. Кори – след грандиозните събития в „Левиатан се пробужда“ очакванията ми за „Войната на Калибан“ бях много големи и в общи линии се оправдаха. И тук на преден план са човешките алчност, власто- и войнолюбивост и сякаш това, че на Венера се случват крайно странни и напълно необясними събития, остава на заден план пред поредния шанс за междупланетно боричкане и премерване на еготата. Този път casus belli-то поне не е ничия отговорност – нещо страховито и сякаш неунищожимо атакува военни постове на марсиански и земни сили, разположени наблизо, за да се наглеждат едни други, и въпреки твърденията на единствената оцеляла, сблъсъците между двете суперсили се развихрят. И жертвата е… Ганимед, житницата в системата на Юпитер, където тепърва всичко създадено и обгрижено от човешките ръце ще рухне…

Точно оттам идва един от новите главни герои, отчаяният баща Праксадики Менг, който е загубил не само делото на живота си, но и много по-страшно – детето си, което е отвлечено в хаоса от военните действия. Кой и защо го е отвлякъл е една от централните тайни в романа и тази линия ще се развива нашироко, като неминуемо ще се намеси и героичният наивник от първата книга – капитан Джеймс Холдън и екипажът на кораба „Росинант“. Той отново е готов да се забърка във всяка възможна беля, както и без никакво притеснение да разтръби към цялата Слънчева система коя да е тайна, която му попадне пред очите („Холдън е идиот, но не е глупав“), но редом с храбростта си той трябва да се бори и с натрупаните страхове от първата книга, които му носят немалко драми с най-близките му. И със Земята. И с Марс. И с всички като цяло и изобщо, което неизненадващо води до това в един момент да бъде преследван от цяла флотилия военни кораби, които имат заповеди да го разпрашат.

Ами, виж, Земята ме търси, защото съм им откраднал няколко хиляди ядрени ракети и съм ги дал на СВП. Марс ме търси само за кражба на един от корабите им. Предполагам, че наказанията са различни.

Много по-колоритна е другата нова главна героиня – Крисджен Авасарала, помощник на заместник-генералния секретар на ООН и жена с неясна, но трупана дълги години власт в сянка. Която обаче като че малко по малко е почнала да изчезва и тя се оказва заобиколена при вземането на някои наистина важни решения. Точно Авасарала, опитна в бюрократичните битки, обаче знае как да търси истината и не се свени да разпита дори всемогъщ богаташ като Жул-Пиер Мао, бащата на Джули от първата книга, а по-късно и ще се окаже неволен пленник на негов свръхлуксозен кораб. И точно тази дама на определена възраст, която някак ми напомняше на главната героиня от „Дяволът носи „Прада“, ще се заеме да разплете конците на събитията, за да възпре ескалацията на войната и някак да насочи вниманието пак там, където трябва да е – във Венера и причудливите действия на протомолекулата. За тази цел на помощ ще ѝ се притече сержант Роберта Дрейпър от Марсианския пехотински корпус, която именно е единствената оцеляла от касапницата в началото на книгата и която притежава нужните умения (и боен костюм), за да се изправи срещу оживелия кошмар, който заплашва цялата човешка цивилизация. 

С отработен вече замах двамата автори зад псевдонима Джеймс С. А. Кори ни развеждат из цялата Слънчева система, постоянно разхвърлят ударно действието и героите по различни спътници и планети, като комбинират както добре описани екшън сцени с философски идеи като лавинообразния ефект, който погубва дори наглед стабилни екосистеми (разсъжденията за него ми напомняха на сходните в „Джурасик парк“ на Майкъл Крайтън), в които равновесието е нарушено и бавно, но сигурно са поели към гибел – малък намек за съдбата на човешката цивилизация може би. В тази част извънземната заплаха си е все така налице, но е повече катализатор на събитията, не пряко действащо лице – поне до едно време, а фабулата е до известна степен повтаряема с първата част, поне по отношение на корена на събитията и причините за тях. В края е добре разиграна грандиозна битка, а две големи изненади нагнетяват добре очакването за третата част, „Вратата на Абадон“, която неминуемо започвам скоро.

В книгата са включени и две допълнителни истории – „Двигател“, посветена на събитията около създаването на двигателя, който прави възможна космическата експанзия, и „Боговете на риска“, който разказва още малко за цивилния живот на сержант Дрейпър, тя ми дойде малко разтеглена след ударния край на основния текст.