Отказвам да повярвам, че „Войната на старците“ е писана през този век. Не искам и това е. Искам да си я позиционирам в романтичните десетилетия на фантастиката, когато са писани някои от любимите ми книги – като „Вечната война“ (1947), и някои от не толкова любимите – като „Звездни рейнджъри“ (1959). Разбира се, не споменавам тези двете наслуки – Джон Скалзи видимо се обляга на тях за своята книга, създавайки изключително четивна смес от хумор и приключенска фантастика, която се прицелва точно в в поколенията, които са ги чели на младини. Пределно добре знам, че простотата на историята е привидна – Скалзи може да пише на много по-високо ниво и доказателство за това е чудесната сатира „Червеноризци“.
Без да се впускам в излишни сюжетни локумения – все пак книгата е издадена преди 12 години на български и сигурно съм последният пълнолетен фен на фантастиката, който не я беше чел, – Скалзи описва една опитомена Земя, минала през разрушителни войни, след която загубилите са отправили поглед към Космоса, били са прокудени, превърнати в бежанци. По ирония, това ги запраща сред една враждебна галактика, където познатите от толкова други книги съюзи между различни цивилизации не съществуват. На практика си е всеки срещу всеки с минимално отклонение от правилото за раси, които имат разминаващи се зони на обитание. И тези немили-недраги бързичко развиват технологии, за да оцелеят, и се впускат в бясна надпревара за всяка обитаема планета. А Земята и ония, които са я „спечелили“ навремето, подчиняват набързо и с мека сила, демонстрирайки достатъчно технологично превъзходство, за да обезсмислят съпротивата. И приканват някогашните победители да се включат във войните с извънземните – особено ако са преминали активните си години. И старците поемат към звездите.
Джон Пери доста прилича на Уве от популярния роман на Фредрик Бакман. След като остава вдовец, той няма за какво да живее, и се доверява на обещанието, че ако служи като войник, ще си заслужи възможността да живее още десетилетия. Как ще стане тази магия – и службата, и живота след нея, не му е много ясно, защото космическият клон на човечеството не споделя почти нищо със земляните. И така, Пери поема по етапния път с още безброй старци… и открива какво го очаква. И се почват приключение след приключение, кои сериозни, кои – иронични (ок, всички май са иронични).
„Войната на старците“ е пиршество от фантазия – Скалзи си играе с Пери и няколкото му съратници, изпращайки ги на битки срещу всякакви изчанчени извънземни. Разбира се, в традициите на добрата стара приключенска фантастика, главният ни герой има добри хрумвания в точния момент и трупа точки пред началниците, спасявайки кожата на мнозина. Навреме си идват и угризенията (все пак да воюваш с представители на извънемна раса, която можеш да настъпиш, не е много героично), съмненията, търсенето на нещо повече зад пътуване-стреляне-оттегляне.
Допадна ми как без много церемонии Скалзи отхвърли романтичната идея, че земляните само се защитават от лошите извънземни, и въведе ясното пояснение, че когато искаме една планета, си я взимаме, стига да можем да се справим с местната цивилизация. Сетне я отбраняваме колкото можем по-добре от похищенията на други, докато се стремим всячески да им отмъкнем техните завладени светове – една бясна надпревара за жизнено пространство, която не стихва и за миг. Лудост, но звучаща логично лудост.
Скоро ще прочета и продължението „Призрачните бригади“. Обикновено бих казал, че се надявам да се издават повече фантастики на български, но вече съм се примирил, че това няма как да стане, просто няма достатъчно читатели за тях. Затова се радвам и на малкото, та ще използвам да ви препоръчам няколко по-нови, ако сте пропуснали: “Дългият път към една малка, ядосана планета” на Беки Чеймбърс, “Арена на боговете” на Мат Съдейн, „Ветеран“ и „Война в небесата“ на Гавин Смит, „Луна. Новолуние” на Иън Макдоналд, „Червен изгрев“, „Златен син“ и „Утринна звезда“ на Пиърс Браун (точно чета последната), „Границата“ на Робърт МакКамън, „Геном“ на Сергей Лукяненко и други.