Научих за скорошното излизане на сборника „Врагът“ на Ерих Мария Ремарк преди няколко месеца на сбирка на клуб „Spirt and Spirit“. Там имах и удоволствието да чуя едноименния разказ, прочетен от преводача му Алеко Дянков. Усещането беше смразяващо – почувствах порив да променя предначертаното да се случи, да изкрещя на четящия да спре, да не довършва историята.
Tова, което е право на читателя, не е позволено на слушащия.
Тези разкази няма да изненадат никого. Няма да разочароват никого, мисля. Усещането е като потапяне в познати води, макар далеч да не съм чел всичко, излизало от Ремарк, дори по-скоро съм чел твърде малко и откъслечно. Но е факт, че е един от любимите автори на българина по време на соца – дори само продължаващите да изпълват кашоните негови книги свидетелстват за огромните тиражи, в които са излизали познатите на всички заглавия. Ще наваксам, трябва.
Във „Врагът“ има само шест кратки разказа, шест изстрела от човека, обявил война на войната. Ремарк води безмилостна, тиха, книжна война срещу милитаристите, срещу славославящите насилието и вмененото величие в саможертвата. Посочва тихо, без укор, само с мъдростта на преживелия кухите основи на патетиката, на пропагандата, на сътворяваните от нищото врагове и омрази. В тези разкази другарството и доверието покълват дори и сред обилно наторената с плът почва на фронтовата линия, войната срещу живите продължава сред заритите и отдавна смълчани поля, спомените на ужаса оживяват в миг, дори покрити под десетилетие цивилен кротък живот, а някои продължават да носят рани далеч след последния изстрел… Тук е и любовта, реализирана едва след трагичната смърт, тук е и завръщането на един различен Одисей, когото не чака никоя Пенелопа. Четене с револвер до челото, шест пълни гнезда, руска рулетка без вариант за измъкване.
Всичко това, събрано в стегната, наситена проза, носеща аромат на барут, но и на цветя, на трагедия, но и на простичко, изпросено от жестоката съдба щастие. Ремарк пише за хората, които запазват човешкото си сред нечовешките обстоятелства, сред примитивни времена.
След разказите от „Врагът“ светът изглежда по-цветен, жив и истински. Обърнах внимание на неща, които подминавам инак. Насладих се на дишането, на съществуването тук и сега. Точно това, мисля, е и целта им. Чрез спомена да напомнят за настоящето, за това, което може да бъде загубено с лекота. Защото бесовете на войната сякаш пак се завихрят – и то близо, твърде близо.
Тоя континент не е виждал толкова време относително спокойствие. Дали не се е уморил от него? И кой този път ще ни кажат, че е врагът?