Това, което щях да видя през вековете в други столици, Атина, Рим, Париж, Виена, Лондон, Берлин, Ню Йорк, вече го бях открил във Вавел. Само тук имаше слава, само тук – успех, само тук – значимост. Случващото се другаде не беше нищо. Вавел бе превзел властта, като бе завладял света и представата за него: той властваше над всичко, светлина, цел, тиранична ламя, която отдаваше почит дори на тези, които поглъщаше.
Продължавам да бродя из древността с Ерик-Еманюел Шмит и втория том от неговата планирана осемкнижна поредица „Пътуване през времето“. След като в първата част, „Изгубеният рай“, той описа по полуприказен начин началото на цивилизацията и вплете мита за всемирния потоп в своя разказ за неколцина безсмъртни хора, то във втората, „Врата към небето“, се фокусира върху мита за Вавилонската кула и изобщо за месопотамската цивилизация, появата на писмеността, на изкуството и архитектурата, на ранните звездобройци и още много елементи от историята и библейската митология, добре допълнени и с множество ерудитски бележки под линия. А в центъра на това приключение все така стои голямата любов между Ноам и Нура, които се превъплъщават в различни роли в своя красив танц на привличане и отблъскване, двама души, обречени да се гонят и да се не стигат през цялата човешка история.
Говориш за единственото качество, което притежава любовта – тя е интензивна. И в двете крайности! Щастлив си до примиране, нещастен – до смърт.
Именно Нура прави и невъзможното, за да осигури възкресението на своя любим след драматичните събития в края на първата част. Но по изпитан писателски прийом точно когато двамата влюбени най-после са на ръба да се съберат, тя изчезва безследно и като мита за Скитника евреин Ноам трябва пак да поеме на безкрайни скитания, за да я търси. В тези си премеждия той ще открие още един дълголетник от миналия си живот, ще намери предаността в очите на едно куче, ще опознае културата на най-важния град на света в периода – Вавел, и през неговите очи ще станем свидетели на опитите на неговия жесток владетел да покори целия свят. И да построи най-високата кула на света, за да стигне небето – дело, в което му помагат двамина странни братя, представляващи две различни посоки на човешката любознателност. По пътя Ноам среща един истински магьосник, който ще го отклони към близкия до Вавел град Киш, който запазва своята независимост само заради своята оправна владетелка Кубаба, която се съпротивлява не със сила, а с хитрина на свирепия си съперник. Безсмъртният човек трябва да слага нови и нови маски – буквално и преносно, за да лавира в сложната обстановка в двата града, а очаквани или не обрати изпитват пак и пак уменията му за оцеляване и нагаждане към тези различни за човечеството времена. А кулата расте нагоре към предопределената си участ…
В тази част открих още една прилика с историческата поредица на Борис Акунин, която споменах и в ревюто си за първата книга – а именно физически белег за родство, който да се предава от поколение на поколение и да позволява на автора да скрепява връзките между героите си дори през големи периоди от време. Допадна ми както историческо-митологичната част, много деликатно Шмит описва сливането на митичния Вавел с историческия Вавилон, описва как появата на земеделието закрепостява огромна част от хората към земята (има един силен монолог за ечемика като поробител, който ми напомни за изложената сходна теза в “Sapiens. Кратка история на човечеството” на Ювал Ноа Харари), а появата на строга йерархия разслоява все повече човешкото общество и докарва все повече злощастия за огромната част от него. А не е забравена и линията в наши дни, където апокалипсисът наближава, а Шмит обвързва прекрасно мита за Вавилонската кула със съвремието, изпращайки многострадалния си герой в Дубай, за да застане пред най-високата понастоящем в света сграда: „Бурдж Халифа“.
А по повод мита за Вавилонската кула, бих припомнил и сборника “Историята на твоя живот и други разкази” на Тед Чанг, в която тази вечна история има доста оригинална трактовка.
