И колко минало всъщност може да понесе човек?
Сега виждам, че основната ми среща с Георги Господинов – и то в късата му проза, е била преди десет години: „Невидимите кризи“ и „И всичко стана луна“. Първата прочетох с огромно удоволствие и оцених силно, а втората ме зарадва още с излизането си през един друг августовски „следобед на годината“, когато деляхме с неговите издатели един щанд на Алея на книгата във Варна. Години по-късно прочетох и „И други истории“… и това е, така и не посегнах към романите му, винаги смятах, че ще са твърде висока топка за мен. В крайна сметка обаче „Времеубежище“ безспорно е романът на тази година, та било то и излязъл в онова безвремие на 2020 г., когато изобщо всяко издание беше израз на смела надежда за нормалност. Възползвах се от една неочаквана среща с автора в Созопол и си я взех, като търпеливо я оставих за края на лятото, когато мога да ѝ дам цялото си внимание. Очаквах предизвикателство – а открих книга, която ми говори прямо и с жизнена ирония за нещата, които вълнуват самия мен в точно този житейски етап, когато вече се отдалечавам усърдно от на попрището жизнено средата.
Всъщност нямам никакво намерение да разчепквам в детайли книгата. Три години тя бе и възхвалявана, и обругавана, а след триумфа на международния „Букър“ (задължителни почитания и към преводачката Анджела Родел!) получи полагаемата ѝ се доза осанна и разпвания по обичаен нашенски маниер. Но бих поговорил за нея през собствените думи на автора, който за мен успява да създаде много четивна смес между дълбоко личен, лежерно меланхоличен наратив („Липсвах си аз от времето с тях“) и смело дисекциране на кривините на времето ни – с разкъсването на тъканта на настоящето заради технологичния натиск на неясното бъдеще и противостоящия му порив за бягство към илюзорното минало („Просто е, като нямаш бъдеще, гласуваш за миналото“). Твърде засукано стана това, знам, няма повече. В крайна сметка това е книга за нашия застаряващ свят, който от страх идеализира миналото, а всъщност копнее по младостта си и със замах забравя всичко наистина случило се. И има достатъчно хора, които експлоатират това, и са готови пак да разкъсат континента на съставните му и лесно изправящи се една срещу друга части.
Във „Времеубежище“ бе моята първа среща с алтер егото на Господинов – Гаустин, за когото само бях чувал, и мислех, че ще го уловя в крачка, без да знам достатъчно за него. Но ми бе позволено да го опозная: „Гаустин на мечтата ми да съм друг, другаде, да обитавам друго време и други стаи. Имахме обща обсесия по миналото… Разликата беше малка, но съществена. Аз си оставах чужденец навсякъде, а той се чувстваше еднакво добре във всички времена.“ Двамата създават своя интересен експеримент с персонални „времеубежища“ в страната без минало – Швейцария (защото „Страна без време най-лесно може да бъде населена с всички възможни времена“), и макар да е последователно описано как се появяват тези възможности за бягство от света (а помните ли какви възможности за бягство от трудни времена даваше вечният град Диаспар в „Градът и звездите“ на Артър Кларк?), то равносметката е еднозначна „Така или иначе няма друга машина на времето освен човека.“
В мозаечно разпръснатия сюжет се отразяват различни истории, сред която се отличава тази за човека, загубил паметта си, и който се обръща за помощ към агента на властта, който в едни други времена надлежно го е следял и е записвал всичко случващо се с него. Точно тук личното прелива в историчното, защото „Ако някой си направи труда да прочете като литература всички тези хиляди страници, изписани през 50/60/70/80-те от всякакви слухтящи и записващи агенти, сигурно ще се получи големият ненаписан български роман за онова време.“ И това позволява да се премине към същинско „българската част“ на романа, която толкова скандализира част от нашенците – с иронизирането на дирижирания политически процес, на тежненията по едно измислено и силно ограничено като светоглед минало, което логично при реализация отвежда към „нов живот, живот във възстановка“. Тук две мечти за общобългарско минало се сблъскват, конфронтират и в крайна сметка синергират в нещо, което наглед е нелепо, но като се замислите, за твърде много хора около е някаква аморфна мечта, за която са склонни да гласуват.
Господинов е говорител на нашето време – той алармира, че в този прекрасен нов свят, който се задава, „във всеки случай явно идва голяма самотия“ и постоянно припомня колко трудно нещо е да забравиш нещо на полуострова, който произвежда твърде много история: „Забравата изисква работа. Непрекъснато да си напомняш, че трябва да забравиш нещо“ (и тук направих връзка с една чудесна книга, която препрочетох наскоро – „Градът и градът“ на Чайна Миевил, в която жителите на два града, вплетени един в друг, упорито се невиждат едни други, като най-старателно се поправят, ако случайно все пак видят нещо.). Допадна ми и как разширява своя поглед към цяла Европа и си играе със стереотипите, за да предвиди къде би се позиционирала всяка една от държавите, ако можеше да избере свое „времеубежище“. И точно в тази игра вади наяве фрагметарността на нашия континент, който само наглед е почти обединен под обща шапка. И ние там, барабар Петко с мъжете с нашата вечна лелеяна претенция за уникалност, за щастие.
„Времеубежище“ е всъщност лек и четивен роман, който може да се прелети повърхностно, може и да бъде внимателно тълкуван в различни посоки. Всъщност той се вписва начина, по който и други писатели у нас осмислят нашето време, но използват съвсем други литературни пройоми – ще спомена само „Мисия Туран“ на Алек Попов, където също политическите стремления консумират миналото безпощадно. Допадна ми как в тази книга Господинов е разхвърлял отломки от предишни свои творби, да речем онази тенджера, в която можеш да вариш и камъни, която остана като спомен в мен от „Невидимите кризи“, а в крайна сметка силно ме впечатли и как успя да поведе този рехаво скрепен сюжет към обединяващ и впечатляващ край.
Там, където няма убежище от миналото, което се повтаря, обратно на познатия цитат, първо като фарс, а след това като трагедия.
От същия автор
Още по темата
