Някой ден ще осъзнаеш, че семейството не е чия кръв тече във вените ти, а за кого би я пролял.
Има ли книги, които не може да си избиете от главата? За мен това е „Всеки в моето семейство е убил някого“ на Бенджамин Стивънсън, един от най-оригиналните и определено най-откаченият трилър, който съм имал щастието да издам някога. Когато излезе в началото на миналата година, не сварих да му напиша ревю тук, бяха се струпали други книги, и така и си остана, а на всеки панаир имах щастието да го препоръчвам на десетки читатели, които след това потвърдиха думите ми. Но странното е, че всеки път, като се чудех за коя книга да пиша тук от многото, които пропускам, тази изникваше, но оставаше на заден план – но явно докато не напиша този текст, няма да ме остави на мира. Точно както проклятието на клана Кънингам виси отгоре им – всеки от тях е убил някого. И в този роман те не твърде доброволно се събират под един покрив и скоро една по една всичките им тайни излизат наяве, но цената е, че не всички ще посрещнат следващия изгрев. Но как и най-вече защо – ей това са важните въпроси.
Книги, подобни на тази, обикновено се заиграват с предисторията на сборище от несретници, затварят ги на изолирано място и подхвърлят някой труп, който може да бъде свързан със събития от миналото на всеки от играчите и да послужи за мотив. Ще пробвам нещо такова.
Сега, много е важно с какво започва книгата – в случая това са „Десетте заповеди на детективската литература“ на Роналд Нокс от 1929 г. (на с. 11 са), които са до голяма степен спазвани от всички големи автори дотогава и след това. И точно тези наглед нерушими канони са в основата на сюжета на Стивънсън – защото той си поставя за цел и да ги спази, и да ги наруши, като едновременно с това създаде жив и изпълнен с черен хумор разказ за едно наистина откачено семейство, които са успели през годините да натрупат твърде много черни кармични точки. В центъра е Ърнест Кънингам, който е напълно наясно какво е семейството му – убийци, но в никой случай не кръвожадни откачалки, както бихте очаквали навярно. Сред тях има наистина хора със зли характери, има и добряци, има и неизбежните злощастници с лош късмет; всички обаче са обединени от това, че са убили някого, включително самият Ърни. Проблемът е на първо място защо трябва да му се доверяваме като разказвач – не трябва. Най-интересно безспорно е кого и защо е убил той самият – но както може да се досетите, имайки се за главен герой и очевидно протагонист, той определено не бърза с това разкритие.
Защото предстои да ни разкаже една след друга историите на брат си, доведената си сестра, съпругата си (вземете книгата, обърнете на страница 85, ще видите най-забавната и най-кратка глава, която съм срещал някога), баща си, майка си, пастрока си, леля си, бившата си снаха, чичо си, като докато разкрива детайлите от миналото, където още едно престъпление (не просто поредното убийство) трябва да излезе на бял свят, той води уверено основното действие в настоящето, където цялото семейство е приковано в зимен ски курорт, където никой не е в безопасност и определено няма да слязат обратно в света в пълен състав. Но кой е актуалният убиец от немалкото налични варианти, ей това е въпросът, нали?
С „Всеки в моето семейство е убил някого“ Бенджамин Стивънсън както отдава почит на криминалния жанр и най-големите му автори (има очевидни препратки към Агата Кристи, Артър Конан Дойл, Джон льо Каре и други), така и пренарежда каноните в него – като не се свени да си говори с читателя директно, да му обяснява защо се случва или не се случва това или онова, дори разкрива какво точно правят писателите, за да подмамят читателя в посоката, в която желаят. Едно е ясно – не бива да се вярва на нито дума на разказвача. Сам той се самоиронизира от първата страница (видели сте втория цитат по-горе), не крие ненавистта към голяма част от семейството си, видимо и крайно неохотно приема да бъде част от семейното събиране, което го ужасява предварително, но предстои да разбере, че ще е още по-лошо от всякакви очаквания. Всички сме имали ужасни семейни срещи – е, никой не е имал такава като на семейство Кънингам определено.
И да, авторът има още една книга, която много, ама много искам да издам – „Everyone on This Train Is a Suspect“. И да, всичко, което прочетохте досега, е и опит да ви направя съучастници в това ми намерение. Този автор си заслужава да има повече читатели и вярвам, че ще ги открие. И да, говоря точно на теб в момента 🙂
Благодарен съм на Анета Макариева-Лесева за превода на това чудо, както и на Живко Петров за убийствената корица, която е с класа над оригиналните, не се свеня да го кажа, когато си е очевидно.
Още по темата
