И така, пиша отново. Предполагам, че това е добра новина за тези, които искат втора книга, но далеч не толкова приятна за хората, които трябваше да умрат, за да мога да я напиша.
Нямах търпение да се завърна в света на Бенджамин Стивънсън, неговата „Всеки в моето семейство е убил някого“ ме впечатли силно и не съм спирал да я препоръчвам на хората, изкушени от интелигентната криминална литература, в която не просто се търси кой е убиецът, а има остроумни заигравки с каноните на жанра. „Всеки в този влак е заподозрян“ е изненадващо достойното нейно продължение – не бях сигурен в това, толкова често се случва втората книга на даден автор да е далеч от нивото на първата, но Стивънсън не просто поддържа нивото, а надгражда своята идея както да спазва всички догми на криминалния жанр, така и едновременно да ги нарушава, както му хрумне. Или както сам той признава:
Ето затова ви говоря по този начин. Може би вече сте се досетили, че в книгите си съм малко по-словоохотлив от обичайния детектив. Причината е, че нямам намерение да крия нищо от вас. В крайна сметка това е честен и открит криминален роман.
Но има ли наистина такова животно „честен и открит криминален роман“? Не бива да се вярва на многострадалния Ърнест Кънингам, който имаше нужда от куп съвсем истински убийства, за да напише първата си книга. Която на всичкото отгоре не е особено търсена, което го прави писател, но не и особено успешен такъв. И започвайки да ни разказва новата си история, той си признава обезоръжаващо: „Освен това всички мразят продълженията: толкова често биват набедени от критиката, че са бледа имитация на предишната книга. Тъй като последните убийства се случиха в покрита със сняг планина, а сегашните – в пустиня, шегата ще е за сметка на вечните скептици, отричащи всеки и всичко: това изобщо няма да е бледа имитация най-малкото защото ще имам слънчев тен.“ И допълва:
Ето и още няколко истини. Седем писатели се качват на влака. В края на пътуването петима от тях ще го напуснат живи. Един ще бъде с белезници на ръцете.
Влакът не е кой да е, а Ган, прочутия „Афганистански Експрес“, наречен така „в памет на първите изследователи от миналото на Австралия, които прекосявали с камили червената пустиня много преди появата на стоманените релси и парните локомотиви с помощта на афгански водачи на кервани“, който пресича целия континент от Даруин до Аделаида и е символ на лукс. Точно в него ще се проведе юбилейна писателска конференция, която събира на едно място както хитови автори, така и дебютанти като нашия разказвач Кънингам, който се намира в типичната творческа криза на втората книга. Или както той сам пише:
Ако най-голямата лъжа на един писател е, че книгата, по която работи в момента, върви добре, то втората му най-голяма лъжа е, че е стигнал до средата на новата книга на свой колега.
Без да се спирам на всеки от писателите, само ще спомена, че сред тях се намира едно знаково име, което е явен представител на „най-дразнещата, неприятна и тръпчива дума в устата на издателите – популярен.“ Което авторът обяснява така: „Това е парадоксът да бъдеш писател: очевидно ако си достатъчно добър, за да си популярен, то си твърде популярен, за да си достатъчно добър.“ Сами разбирате колко удоволствие ми доставят такъв тип задявки с издателския бизнес и неговите свещени крави, бестселъровите писатели, качеството на писане на които рядко е достойно за разглеждане. В книгата се разглежда точно една такава авторка на еротични романи, а има представител и на другия полюс – интелектуалния роман.
Това е още един от онези издателски комплименти: Аз лично не бих си го причинил, но познавам някого, който те чете.
Но най-важни в крайна сметка са убийствата, нали? Започва се с едно, след което вече събитията нямат връщане назад – защото където са се събрали купчина криминални писатели, то няма как да не излезе поне един сумарен приличен детектив от тях. А разследването води до нови и нови разкрития, защото, както скоро става явно, всеки от качилите се във влака крие по не една тайна – и само разкриването на всички тях ще даде възможност този възел да бъде развързан… или разсечен.
Според класацията на несполучливите предложения да обвиниш гаджето си в убийство, докато му предлагаш брак, може и трябва да се определи като най-несполучливото за всички времена. Вече казах, че само идиот би обвинил Джулиет в убийство. Този идиот е моя милост, както се оказа.
В началото на „Всеки в този влак е заподозрян“ бях скептичен, признавам, струваше ми се, че героят на Стивънсън е станал особено приказлив и с това просто прикрива това, че след толкова хитроумно конструираната първа книга просто няма как да създаде още веднъж перфектната комбинация от интрига и изненади. И дори когато разследването вече течеше с пълна сила, а летящият през пустошта влак беше арена на пламенни подозрения и обвинения във всички посоки, пак не усетих как авторът всъщност умело ме води до носа. Не и преди обратите да започнат един след друг и буквално със зяпнала уста да разбрах, че всяка дреболия от първите страници насам е била някаква улика – и е отвеждала към разкриването на не една тайна и на не едно убийство. А краят… е, той е още по-откачен от очакваното. От цялата си душа ви препоръчвам този роман, ще се забавлявате и ще ви изненадва пак и пак със сигурност, благодарен съм на Десислава Недялкова за чудесния превод и на Живко Петров за страхотната корица. И мечтая, силно мечтая да прочетем и третата книга от поредицата, „Everyone This Christmas Has a Secret“.
От същата поредица
От същия автор
От същите жанрове
