И във възхищението пред византийската аскетична чистота и християнската кротост на руската душа живее неволно признаване на непоклатимостта и ненакърнимостта на руската робия… Крепостната душа на руската душа живее в руската вяра и в руското неверие, в руското кротко човеколюбие и в руската необузданост, в хулиганството и дързостта, в руската вариклечковщина и еснафство, в руското покорно трудолюбие, и в руската аскетична чистота, и в руското свръхмошеничество, и в страшната за врага безтрепетност на руските воини, и в отсъствието на човешко достойнство в руския характер, и в отчаяността на бунта на руските бунтовници, и в изстъплението на сектантите – крепостната душа е и в Лениновата революция, и в страстната възприемчивост на Ленин към революционните учения на Запада, и в Лениновата обсесия, и в Лениновото насилие, и в победите на Лениновата държава.
Само като вметка – прочетох книгата преди нахлуването на руски войски в Украйна. Оказа се, че не е имало по-удачен момент да я прочета.
Препрочитам какво съм написал за епоса на Василий Гросман „Живот и съдба“, неговата почти 1000-странична пледоария срещу Сталинисткия режим и особено срещу гоненията точно преди Втората световна война: „Най-важната тема обаче, струва ми се, е тази, която пак и пак се промъква в разговорите и спомените – 37-ма година. Чистките на Сталин, избиването на стотици хиляди хора от върховете на комунистическата върхушка до низините на партията и нейния послушен народ – непонятно защо. И онази страховита присъда – 10 години без право на кореспонденция. Която всъщност е само прикритие за мигновена ликвидация.“ И търся и приликите, и отликите с „Всичко тече“, другия му роман, също обречен да излезе първо в чужбина, а навярно дори и в наши дни не би могъл да бъде издаден, не би могъл да бъде открито четен в Русия – толкова е разгромяващ за неосъветската идеология, която се прокарва силом в Путинската империя. Много по-концентриран, много по-теоретичен и вглъбен, този роман започва с връщането на един лагерник към живота – и към хората, които са го познавали някога, но е всъщност присъда над всяка власт, която поддържа руското крепостничество: от царската, през партийната, та до тази в наши дни, която Гросман не доживява да види.
Оказа се, че божествеността и непогрешимостта на безсмъртната държава не само потискаха човека – заедно с това те го защитаваха, тешаха немощта и оправдаваха нищожеството му; държавата прехвърляше върху своите железни рамене целия товар на отговорността, освобождаваше хората от химерата на съвестта.
Гросман, един от предопределените да бъдат титулувани съветски писатели, един от хората, които са проследили цялата Отечествена война отблизо, който дори е бил предложен за Сталинова награда за друга своя творба – но не просто не я получава, а бива низвергнат. Но поне не го застига това, което описва и в двете си книги. Тук са и подготвяните от Сталин антиеврейски процеси, тук е търсенето на истината защо някои хора предават близките си и живеят, че и благоденстват години напред с тая вина, тук са изключително силни страници от лагерите, включително една страна, която ми бе непозната – на жените лагернички.
Гросман пише с болка: „Колкото по-прочут бе унищоженият враг на народа, толкова по-широк бе кръгът от жени, които отиваха подир него по лагерния път – жена му, бившата му жена, най-първата му жена, сестрите му, секретарката му, дъщеря му, приятелката на жена му, дъщерята от първия брак…“. Описва пространно как всеки човек там знае за себе си, че е невинен – но не може да приеме, че и другите около му са: „А от ония, които бяха там по „нагласен“ процес – а те бяха милиони – бяха склонни да амнистират единствено себе си лично и се мъчеха да доказват, че всички останали са заточени заради действителни вини, че наистина са шпиони, кулаци, вредители. За да оправдаят жестокостта на държавата.“
А иронично открива дори един лагерник, който наистина е заслужил да бъде затворен: „Боря разказа на Иван Грегориевич как по време на следствието идвали да го гледат десетки хора от Държавна сигурност, включително няколко генерали – всички ги интересуваше хлапето, арестувано за нещо реално“. И как пред погледа на оживелия мъртвец – завърналия се лагерник, успешният му приятел си дава сметка на какво се гради хубавия му живот:
…на Пинегин му се стори за секунда, дори не за две, че и ордените, и вилата, и властта, и силата, и жената красавица, и успешните синове, изучаващи атомното ядро – всичко, всичко ще даде, само да не чувства върху себе си този поглед.
Тук е и Украйна – онази, която Сталин осъди на многомилионна смърт в Гладомора. Сигурно и това днес е отричано в Русия. Гросман пише: „Да разкажа мога всичко аз, ама това са думи, а това е живот, мъка, гладна смърт“. Но намира думите, описва селата, в които хората измират, в които всичко е храна: „Какво само не ядяхме – ловяхме мишки, плъхове, гарги, врабчета, мравки, копаехме за червеи, почнахме да стриваме кости на брашно, ядяхме всичко кожено, подметки, стари кожи с козината кълцахме за попара, лепило преварявахме.“
Смазващи думи има за тази власт, която произхожда от амбицията на Ленин – и неговият образ е описан с най-черни краски като наследник на императорите, които са се отнасяли като робовладелци със своя народ. Прочетете пак думите в началото – това е сърцевината на „Всичко тече“, там е цялата присъда на Гросман над системата, на която е трябвало да служи. Той смята, че в Русия векове наред е имало ненакърнима връзка между прогреса и крепостничеството, никакъв друг начин: „Бездната била в това, че развитието на Запада се оплождало от растежа на свободата, а развитието на Русия се оплождало от развитието на робството.“ И че нито Петър Велики, нито Ленин са посегнали на този закон: „зависимостта на руското развитие от растежа на робството“. За него „само онези, които посягат на основата на основите на стара Русия – нейната робска душа – са революционери“. А комунистите не са – „руското робство и този път се оказа непобедимо“. Той се изправя срещу великите руски писатели, които въздигат в култ руската душа и мечтаят, че тя ще спаси света от бездуховността – и пита как точно тази робска душа ще спаси някого:
И ето, редом с потискането на човека от княза, помешчика, царя и царщината – пророците на Русия са съзнавали присъствието и на невиждана от западния свят чистота, дълбочина, яснота, на Христова сила на душата на руския човек. На нея, на руската душа, предричали пророците великото и светлото бъдеще… Всички те виждат силата на руската душа, имат прозрение за световната ѝ значимост, но не виждат, че особеностите на руската душа са родени от несвободата, че руската душа е хилядолетна робиня. Какво ще даде на света една хилядолетна робиня, дори да е станала всесилна?
„Всичко тече“ е от книгите, които показват сърцевината на съветския режим – това е глас, който идва от неговите недра и не може да бъде заклеймен като пропаганден и вражески (тоест може, всичко може, черното е бяло, войната е мир, знаем…). Василий Гросман оставя този недвусмислена присъда, която трябва да бъде четена и препрочитана, за да не се повтаря това време… но се повтаря пред очите ни. Искам изрично да отбележа изключителните обяснителни бележки към романа, преводачът Деян Кюранов не просто е превел текста, но е и обяснил в детайли безброй дребни тънкости, които заедно са цял допълнителен смислов пласт към книгата. А след тях има и пространни страници за Гросман, неговия нелек живот и дело. Перфектна свършена работа от фондация „Комунитас“, нищо по-малко.
От същия автор
От същите жанрове
