Нищо чудно, че векове след Падението хората отново се бяха обърнали към Бог – имаха нужда да вярват в съществуването на по-добър живот, докато древните въпреки удобното си съществуване бяха живели без вяра.
Робърт Харис е наясно кои теми са неговата сила – между „Мюнхен“ и „Фатерланд“ могат да бъдат прокарани паралели, а „Вторият сън“ може да бъде нещо като тематично продължение на „Конклав“. В новия му роман постапокалиптичните времена са просто едно ново Средновековие – сякаш съвременната епоха никога не се е случвала, науката е останала забранена, а човекът е останал страхлив и покорен раб на църковните догми.
Още в началото Харис цитира изследователя А. Роджър Екирх, който казва, че в предмодерната епоха хората са се будели по някое време след полунощ и след кратко будуване отново заспивали – за тях било обичайно да имат „първи“ и „втори“ сън. Използвайки тази прекрасна метафора, той я прилага към целия свят. Изпраща ни напред в бъдещето, където хората отново са заспали в блаженото невежество на религиозната власт, която проповядва, че бълнуванията на Йоан за Апокалипсиса са се случили дословно и забранява каквото и да е изследване на миналото. А следи от него има достатъчно – високотехнологичната цивилизация от началото на XXI век е оставила своя отпечатък (основно пластмаса и скелети), но е забулено в тайна какво е причинило нейното падение. Компютрите, антибиотиците, двигателите с вътрешно горене, дори електричеството са забравени и хората отново умират млади след живот, прекаран в тежък, непосилен труд. Човечеството е спало хилядолетия наред, разбудило се е за броени векове и после пак е заспало дълбок сън, от който събуждане сякаш няма.
Харис проследява минорното пътуване на един свещеник до затънтено английско селце, където местният пастор е починал при подозрителни обстоятелства. Рутинната задача се превръща в истинско предизвикателство, след като той опознава живота на местните, привлечен е от една жена, а скоро открива и че пасторът е бил еретик – чел е забранени книги за миналото и е събрал колекция предмети, които няма право да притежава. Задълбавайки в търсенето на причините за смъртта му, свещеникът сам е привлечен от загадката какво е причинило края на високотехнологичната цивилизация – а част от отговора се крие наблизо. И сам се поддава на изкушението да задаваш въпроси и да търсиш техните отговори…
Сякащ нечия ръка се протегна от далечното минало и докосна лицето му. Прииска му се да забрави какво е прочел, но бе невъзможно, защото знанието променя всичко.
„Вторият сън“ е книга с две лица – от една страна, в по-голямата си част е прекрасно написана, стремителна и приковаваща вниманието. От друга, краят съумява да бъде едновременно провлачен и претупан, дори и аз не разбрах как е възможно това, но е факт. Градежът на романа предполага много по-голям обем и внезапното втурване към края, както и сюжетните решения там, изглеждаха прибързани и пришити към основа, която можеше да понесе още поне толкова страници. Иначе същата метафора за първия и втория сън може да се приложи и към героите – те са били спящи през по-голямата част от живота си, богобоязливи и невежи, сетне се разбуждат за кратко и трескаво търсят отговори на важните въпроси, преди да заспят отново своя сън.
Скоро ще прочета и „Офицер и шпионин“ на Харис, която излезе наскоро.
