У нас рядко се срещат книги като „Вълче време. Германия и германците 1945-1955“ на Харалд Йенер, в които личните истории и мащабното изследване се преплитат, за да опишат едно абсолютно разрушено и разделено общество, което за броени хаотични и много трудни години възкръсва и започва своя нов и много различен живот. В стотици исторически книги, които съм чел през годините, този период се прескача или споменава само накратко, почти не се проследява как всъщност разделената Германия се надига от руините и как западната част започва своето икономическо и социално възраждане, за да върне германците в лоното на европейските народи след остракирането им след нацисткия период.
Йенер започва своето зашеметяващо подробно изследване в нулевия час, когато „близо 75-те милиона души, събрани през лятото на 1945 година на територията, останала на Германия, едва ли можело да бъдат наречени общество. Говорело се за „ничие време“, за „вълче време“…“ Авторът пише, че чак до края на 50-те „хората все още упорито се капсулирали в семейството като самодостатъчно защитено пространство“, а в онзи момент точно след края на войната голяма част от хората са „смесица от разпръснати, отвлечени, избягали и оцелели“, които са много далеч от това да са граждани на някоя конкретна държава. Грандиозният кошмар е приключил, бъдещето изглежда изключително неясно, а промяната изглеждала невъзможна – „огромна част от нацисткия елит продължава да се труди бодро в централите на концерни, в университетските аудитории и в канцелариите на Федералната република“. В края на книгата авторът допълва тази картина, като пише, че „традиционният идеал на аполитичния немски държавен служител бил онзи фактор, който помагал за изпълнение на указанията на съюзническата администрация със същата готовност, с която тези хора били служили и на нацистката държава.“ И допълва: „Едно от явленията, удивляващи съюзниците, било, че германците не изпитвали желание да разчистват сметките помежду си“, а още по-шокиращо за тях е, че не срещат партизански действия, очакването им е било да воюват дълго с фанатични нацистки поддръжници, а вместо това „фашизмът сякаш се изпарил от душите на германците“ в мига, в който германската армия се оттегляла от някоя територия.
Разчистването на огромните руини, в които са потънали германските градове, е първата голяма тема, която Йенер описва подробно. Той проследява как то започва веднага след края на бойните действия, колко бързо е създадена стройна организация за прецизно сортиране на останките, преобладаващото участие на жени в тези дейности, основно в столицата, а като особени примери посочва Дрезден, където разчистват с малки влакчета до 1958 г., като последната работна бригада приключила дейността си чак през 1977 г.! А във Франкфурт дори успяват да превърнат разчистването в печеливш бизнес: „Просперитетът на града, който днес личи ясно по внушителната градска панорама, започнал с развалините на стария Франкфурт“. Неочаквана гледна точка има към красотата на руините, туризма, който привличат, поезията, която се пише за тях, както и използването им като фон за създаването на изключителни фотографии, свидетелство за времето, част от които са и по кориците на различните издания, и вътре в книгата.
Едновременно с тези процеси тече и „голямото преселение“, както го нарича авторът, при което 40 милиона души са „избягали, бездомни, дезертирали, закъсали – една принудителна мобилност с невъобразими размери“, за които отговорност носят окупационните власти в четирите зони. Връщането на работниците, отведени насила в други държави, е организирано впечатляващо бързо, още повече че „репатрирането се осъщестявало в една опустошена Европа с взривени мостове, разрушени релси и съсипан от бомбите парк от превозни средства“. Тук авторът описва и тежките конфликти с много полски и руски военнопленници, които не искат да бъдат върнати под съветска власт, но
в споразумението от Ялта западните съюзници се задължават да върнат всички руски военнопленници и работници на принудителен труд без изключение. Който се съпротивявал, е трябвало да бъде върнат насила.
Цяла отделна тема са прокудените германци от територии, които са дадени на околните държави като някаква компенсация за преживените страдания – тяхното пренасяне в останалите германски територии е насилствено, приемането им от местните минава под знака на огромна съпротива, но Йенер акцентира силно и на техния трудов ентусиазъм, който бързо си проличава. Той се спира на интригуващата тема за отношенията между половете след войната – „през военните години жените били разбрали, че един голям град може да бъде управляван и без мъже“, а завръщащите се бивши войници не получават лесно нито работа, нито водещото си място в семейството, но се възползват от огромния дисбаланс, който например в Берлин достига до един мъж на шест жени. Интересна тема е и отношенията на местните с окупационните армии, в резултат на които например „170 000 германки се омъжват за американски войници“.
Особено впечатляваща е главата, посветена на кражбите и черната търговия, които се вихрят в първите години след края на войната, преди икономиката да заработи отново („Само на черния пазар продавачът бил преценяван по-прецизно отколкото стоката.“). „Повечето германци опознали глада едва след войната“, пише Йенер, като особено тежка била гладната зима на 1946-1947 г., когато стоките се продавали само срещу пари и купони, идеята била, че „гладът трябвало да бъде разпределен поравно между всички и да бъде ограничаван до ръба на оцеляването.“ Но „на практика централизираното разпределение създавало черен пазар под най-разнообразни форми“, а кражбите станали нищо по-малко от масови. Авторът например цитира Хайнрих Бьол, който пише: „Който не мръзнеше, крадеше. Всеки можеше да обвини всекиго в кражба, и то с право.“ И продължава: „Докато днес така лесно изричаме думите „народ от престъпници“, германците видели, че започват да стават извършители чак след войната – защото крадели въглища и картофи… В този момент мисълта, че цивилизационният упадък, от който се опасявали, се е състоял много преди това, им е била напълно чужда.“ Толкова по-странно е какво се случва след това:
…след края на нищетата поколението на черния пазар се преврънало в едно от най-порядъчните в германската история. Рядко някое население е създавало толкова малко работа на полицията, колкото това в двете германски държави през 50-те години, които пък ще бъдат щедро осмивани заради насърчаваната еснафщина в тях.
Темата за валутната реформа е проследена в детайли. При нея „близо 93 процента от старите наличности на райхсмарки били унищожени без замяна“, същото се отнасяло и до притежателите на спестовни влогове, а тази реформа е „митичният старт на икономическото чудо“, но и води до кризата в Берлин, при която Съветите блокират пътищата към трите западни зони на града и се налага американците да ги зареждат със самолети в прочутия си въздушен мост. Йенер пише: „Валутната реформа дала на всички граждани еднаквата сума от 60 германски марки, радикално обезценила спестяванията и поставила всички при равен старт“, което според него се отразила благодатно на обществото.
Като най-мащабен пример за икономическото чудо авторът описва историята на завода на „Фолксваген“ във Волфсбург, една истинска „човешка плантация“, където „дълго след края на войната градът принадлежи на завода“, а „повечето жители смятали градската управа за подразделение на „Фолксваген АД“. А като контрапункт на механизацията пък той събира причудливи лични примери за бизнес инициативи, които разбунват консервативното общество, проследява американизацията на младежта, каква музика се е слушало, какви филми са се гледали (този на Чаплин като Хитлер например неизненадващо не намира публика в Германия), а особено силно внимание се отделя на огромното разпространение на абстрактния експресионизъм, зад което под формата на субсидии стоят… ЦРУ, и се обяснява защо подпомагането на точно този стил се приема като задача на американската външна политика по време на Студената война.
Цяла отделна глава има за немския дух и как се променя германското общество в този период, както и защо интериорният дизайн „и до днес се помни като най-важният белег на 50-те години“, след като „изчезнал яко дим цял един свят от плюш и тежки дъбови мебели“.
Около процесите в Нюрнберг (тук бих посочил една особена книга по темата – „Нацистът и психиатърът“ на Джак Ел-Хай) пък Харалд Йенер изследва в детайли как германското общество отхвърля колективната вина, осъдените са пренебрежимо малко, а в края на книгата като извод е посочено, че „колективното споразумяване между повечето германци да се причислят към жертвите на Хитлер представлява трудно поносима дързост спрямо милионите избити“. За това споразумяване роля има и пълното премълчаване на Холокоста, за което авторът пише на много места в книгата: „Холокостът играе шокиращо малка роля в съзнанието на повечето германци от следвоенния период… в мисленето и чувствата им няма място за убийствата на милиони немски и европейски евреи“, като се опитва да намери причините и обясненията за това. В наши дни според него Германия е успяла дори да се причисли към победителите от войната, като вижда себе си като „световен шампион в експорта на справяне с миналото“.
„Вълче време“ е мащабно платно, на което се проследява пълната трансформация на едно общество, чрез която се търси и „как се освобождават германците от онзи манталитет, който прави възможен нацисткия режим – в тази книга се прави опит това да бъде разбрано. Централна роля тук играе шокът на радикалното отрезняване, голям колкото предхождащата го грандомания, но също така и притегателната сила на по-спокойния начин на живот, пример за който давали съюзниците, горчивата социализация чрез черния пазар, усилията за интеграция на прокудените, впечатляващите разправии около абстрактното изкуство, удоволствието на новия дизайн.“ В книгата са събрани множество причудливи лични истории (като музикантите, които в началото разпарчетосват животно, озверели от глад, а само седмици по-късно изнасят класически концерт), а по размаха за мен това изследване се родее с книга като „Ноември 1942 г.“ на Петер Енглунд, и двете са изключително просветляващи с ясния си фокус върху ограничени периоди от време.
Считам, че тази книга е едно от най-важните литературни събития на годината у нас и поздравявам колегите от „Емас“ за издаването ѝ, точно такъв тип заглавия имаме нужда да четем като общество, за да видим как се изгражда нормална държава дори върху руини – това, в което самите ние се проваляме системно и без руините.
От същия жанр
