“Вълци” на Хилари Мантел описва безмилостните дворцови битки около Хенри VIII

Лично аз деля историческите книги на два типа. Едните са тези, в които главните герои са обикновени хора, които трябва да се справят с предизвикателствата на епохата си – такива пише Кен Фолет (“Устоите на Земята” и “Свят без край” (втора част). В другия тип на преден план са личностите от учебниците по история – властимащите, които дърпат конците и насочват събитията в една или друга посока. “Вълци” на Хилари Мантел е именно от тези и сред страниците й обикновени хора почти няма – ниже се безкраен парад от благородници и благороднички, всеки със своята неоспорима претенция за изключителност и богоизбраност. Над всички тях се е извисил Хенри VIII, впечатляващ със своята бруталност и лекотата, с която нарежда екзекуции за истинска или внушена държавна измяна, с ясно разбиране, че всичко, което иска, е позволено и само трябва да се намери подходяща форма, за да го получи.

Двама души се вбиват като клинове в тази крепост от охранени и самодоволни синьокръвци – кардинал Уолси достига до поста на пръв довереник на краля, а след като губи благоволението му, същинският главен герой, през чиито очи тече действието – Томас Кромуел – стъпва на сцената. Син на ковач, той бяга от къщи заради бруталния си баща, замогва се с търговия в Италия, а при връщането си на Албиона малко по малко се сближава и става помощник на кардинала. След низвергването на последния той запазва лоялността си към него – нещо крайно нетипично за епохата – и докато двамата се борят да върнат благоволението на Хенри VIII, Кромуел успява да впечатли краля и започва неговия стремителен възход, изумителен за човек без изначалното (и достатъчно по принцип) преимущество на благородния произход.

Шеметната му кариера ми напомни на неспирния успех на Жорж Дьороа от “Бел Ами”. Кромуел е описан като изключително странна личност – едновременно честен и щедър, а в същото време коварен и хитър. Срещу него е целият двор, но той съумява да се пребори с всичките си врагове, използвайки проточилите се с години щения на краля към Ана Болейн. Романът е центриран точно около този, бих казал безумен епизод от английската история – тъй като папата не иска да даде развод на Хенри от брака му с бившата жена на брат му Катерина (а умната Ана Болейн не го пуска в леглото си без венчило, за разлика от сестра си Мери), Хенри и Кромуел стъкмяват юридическия шедьовър, че бракът на краля и кралицата е всъщност недействителен пред бога и че той е свободен да сключи брак с друга.Този прецедент води до огромно количество проблеми както с духовенството, така и чисто политически, но в тази книга битки няма, цяло чудо за роман за епохата, на мен лично това ми се понрави. Изходът – отхвърляне на властта на католическата църква, поставяне на краля за глава на обособена и независима англиканска такава и всички са щастливи… е, не всички.

Съпротивата срещу този самоволен акт се олицетворява основно от един от най-прочутите интелектуалци на епохата – Томас Мор, чийто образ е доста поочернен в сравнение с обичайните хвалебствия за него. Мор не признава правото на краля да е начело на самостоятелна църква, не приема тълкуването, че 20-годишният му брак с Катерина е бил “греховен”, не може да се съгласи и с подготвяната сватба с Ана. Кромуел и Мор са изправени един срещу друг и борбата е безмилостна…

При този тип романи го има пренеприятният момент, че знаеш (или можеш за минута да научиш от “Уикипедия”) какво се случва с главните герои. Знаех за съдбата на Томасовците Кромуел и Мор, знаех и как завършва борбата с папата. Може би това бе и сериозната причина романът да не успее да ме грабне истински. Другата е много силният акцент, който се поставя върху Кромуел. Той е показан като положителен герой, но с диаболични възможности, който върти на пръста си целия двор – никой в сравнение с него не е плътен, не е материален… само кралят в отделни моменти успява да изиграе нещо самостоятелно, но по-скоро е показан като безволев роб на страстите си. Романът приключва преди разрива между Хенри VIII и неговият фаворит, който жъне високи постове, както и преди последвалите други бракове на разюздания владетел. Краят е символично събран около упоритата съпротива на Томас Мор да признае кралското своеволие и трагичните последствия от това.

“Вълци” е пожънал огромен успех във Великобритания, което си е логично заради тематиката. Действието е бързо и динамично (дори и за 650-страничен роман), преминава основно през безброй диалози и почти без пространни описания и философски разсъждения. На мен лично ми стоеше малко незавършен заради малкото главни герои – да, в началото има приличен списък с имена и титли/длъжности, както и много полезно родословно дърво, но не стана нужда да сверявам кой кой беше – Хилари Мантел успява да ситуира добре отделните герои и дори досадния момент, че много персонажи имат еднакви имена – исторически факт, който не може да бъде променен – не води до объркване. Изборът на стил повествование, в който всичко се върти само и единствено около Кромуел, стеснява обсега на възможностите на разказвача, но пък дава лична гледна точка, което си е предимство.

Да, в двора на Хенри VIII всички са вълци и то от най-опасния вид – двукраките…