…характерно за населяващите това общежитие беше тяхната младост,
а не тяхната добродетел — неустановен народ се бе събрал тук от целия свят,
за да премине окончателно към една хоризонтална форма на съществувание.
Две предизвикателства си бях отправил това лято, едното преливаше в другото. Първото бе „Времеубежище“ на Георги Господинов, второто – част от вдъхновението за него и за изобщо безброй други творби и мечтания, а именно „Вълшебната планина“ на Томас Ман. Откровено казано, едва ли невежа като мен ми посмял да посегне към този отличителен мастодонт на класическата литература, ако не беше прекрасното ново издание на „ICU“, на чиято премиера се оказах в началото на годината и където почувствах нужда да попълня поне като прочит този пропуск. Знаех, че за това начинание ще ми трябва безвремието на лятото и точно в августовския му заник дадох на този роман десетината дни, които изискваше от мен поне за повърхностен прочит. Никакви илюзии не си правя, че съм вникнал в него, но, точно както и с романа на Господинов, се изненадах колко всъщност четим и приятен е този разлат документ на времето си, едно ярко и крайно подробно свидетелство за света преди и след Първата световна война. В крайна сметка тази планина е Европа (както е чудесно посочено и на задната корица), още невинна, надмогнала вековете си познати с гръмки имена войни, която стои задоволена и уморотворена на една маса, говори и говори, пие и яде обилно, позволява си препоръчвани от учените разходки, внимателно следи температурата си и трепери над здравето си. Докато през цялото време в нея текат разрушителни процеси, които отвеждат до първо препирни, после сръдни и в крайна сметка – смърти (нека сложим едно криво ударение на невъзможна дума за благозвучие). Но няма да си позволя да дисекцирам този роман, по-скоро ми се иска да се опра на думите на самия Ман, за да изведа някои теми, които ми направиха впечатление, с надеждата да насърча и други читатели все пак да посмеят да поемат на това едновременно интимно и шумно пътешествие към себе си.
Мисля, че една книгата би била особено полезна за разбирането на този роман – „Тримата императори“ на Миранда Картър, поне аз не съм чел по-добро описание на охотното свличане на континента към бездната на войната, това е време, което на пръв поглед изглежда абсурдно, но спокойно можем да видим проявленията му и тук. Ман извежда времето изобщо като отделен герой, който не се подчинява на измервателните уреди, който сам по себе си държи всички други в своята прегръдка и дирижира действието им със своята относителност (която теория на Айнщайн, ако не се лъжа, бе доказана точно след Първата световна война, сред писането на романа.) Ето как ни подсказва какво идва Ман: „- Но тук времето всъщност би трябвало бързо да преминава – рече Ханс Касторп. / – И бързо, и бавно, както искаш – отговори Йоахим. – То изобщо не минава, искам да ти кажа, никакво време не е това, нито пък живот, не, нищо подобно – додаде той, поклащайки глава, и отново се пресегна към чашата.“ И през очите на своя качил се за малко до санаториума „Бергхоф“ герой продължава: „Та три седмици тук горе не бяха абсолютно нищо – нали всички още от началото му го казаха. Най-малката единица време тук бе месецът според Сетембрини, и тъй като престоят на Ханс Касторп беше под тази величина, минаваше за нищо и никакъв, визита на крак, както се бе изразил придворният съветник Беренс.“ Той внезапно се оказва сграбчен както от установения ред, който му се струва отначало така причудлив, попада пред погледа на лекари, които трудно признават наличието на здраве у когото и да е (читателят вижда в самите тях симптоми на ментални проблеми през цялата книга), и имат обяснение за всичко: „Да, да, усуквания, оправдания, хрема, треска, знаем ние, знаем!“. И Ханс, дошъл за броени седмици и обречен да прекара седем (че колко инак, сакралното число) години там горе в едно абсолютно безвремие, повличайки и читателя със себе си:
Защото, съгласно този ред и тези закони, за нас времето ще бъде точно толкова дълго или кратко, нашето преживяване ще се разпростре или съкрати точно толкова, колкото за героя на нашия разказ Ханс Касторп, който по такъв неочакван начин бе засегнат от съдбата; освен това ще бъде полезно, с оглед на тайната на времето, да подготвим читателя и за съвсем други чудеса и феномени, отколкото току-що споменатите – феномени, с които ще се срещнем в неговата компания. Засега е достатъчно всеки да си спомни колко бързо отминава една поредица от дни, дори от дълги дни, които човек прекарва като болен в леглото си: денят, който се повтаря, е все един и същ; но тъй като е все един и същ, в действителност не е много правилно да говорим за повтаряне, би трябвало да става дума за еднообразие, за едно спряло на място настояще или за вечността; на обед ти донасят супата, както вчера са ти я донесли и утре ще ти я донесат. И в същия миг нещо те обвява — ти не знаеш как и откъде; завива ти се свят, като гледаш донесената ти супа, формите на времената се премрежват, преливат една в друга, а това, което ти се открива като истинска форма на битието, е едно застинало настояще, през което вечно ти носят супа. Би било твърде парадоксално да говорим за скука във връзка с вечността; а парадокси искаме да отбягваме, особено в съвместния живот с този герой.
Този герой попада в примката на рутината, белязана от много и щедри хранения и така приятни разходки: „Раздробеният ден, който изкуствено бе направен нескучен, буквално се трошеше и разпиляваше в ръцете му, както с весело учудване или най-много с малко замисляне забелязваше; на неговите години човек не се ужасяваше от такива работи.“ Алармиран от лекарското внимание, Ханс започва да следи щателно своята температура, да се вълнува от нейното леко качване и слизане, да вменява на бог Меркурий власт далеч след края на Римската империя и всъщност да му отдава и значение за трепетите на собственото си сърце, подтикнато от нехайното затръшване на една врата, навярно единственото явно нарушаване на тишината и спокойствието на санаториума: „Нима той бе някакъв лекомислен приходящ за три седмици, който няма нищо общо с нейната сфера; не бе ли дал обет въз основа на един възпален участък, не бе ли приет и влязъл в строя на тези тук горе с два месеца и нещо на гърба си и не бе ли се качил още снощи Меркурий на 37,8… Но тъкмо това допринасяше страданието му да е пълно. Меркурий не се качваше вече! Ужасното униние на тези дни предизвика едно охлаждане, отрезвяване и отпускане в природата на Ханс Касторп, което, за негов горчив срам, се прояви в ниска, почти нормална температура — ужасно бе за него да установи, че собствената мъка и печал нищо друго не му докара освен едно по-нататъшно отдалечаване от битието и личността на Клавдия.“ Точно тази Клавдия, по която копнее и която в немалка част от книгата дори не от плът и кръв, а
една плочка с тънка рамка, стъклена плочка, която трябваше да се вдигне срещу светлината, за да се открие нещо върху нея — вътрешният портрет на Клавдия, който беше без лице, но показваше деликатните кости на гръдния ѝ кош и органите там, заобиколени призрачно от меките, светли форми на плътта…
Ханс е попаднал в космополитен свят, който е твърде далеч от мисълта да се разкъса от петгодишна хекатомба, но свят, в който живите и мъртвите обитават поравно, както така важното и проявяващо се тук-таме в разказа гробище: „Що се отнася до надписите, имената произхождаха от всички страни на света, звучаха като английски, руски или изобщо славянски, имаше и немски, португалски и други; датите обаче носеха един отпечатък на крехкост, разликата помежду им бе очебийно малка, годините между раждане и смърт навсякъде бяха около двадесет и не много отгоре, характерно за населяващите това общежитие беше тяхната младост, а не тяхната добродетел — неустановен народ се бе събрал тук от целия свят, за да премине окончателно към една хоризонтална форма на съществувание.“ Тук той може да си даде сметка за еснафщината, с която е живял долу, в равнината, и да си признае с горест:
Аз само създавам и май че ще продължа да създавам проблеми на живота.
Година след година той къса последователно връзките си с някогашния си живот, докато накрая му остават една конкретна марка пури – Мария Манчини (която впоследствие също заменя): „Не представляваше ли Мария някакъв вид връзка между него, отнесения, и равнината, старата му родина? Не поддържаше и не запазваше ли тя една подобна връзка по-добре от, да речем, пощенските картички, които той от време на време изпращаше до чичовците си долу през все по-големи интервали, колкото повече той свикваше с тукашните понятия за едно разпореждане с времето с по-широка ръка?“
Основна част от романа е политическата, която е представена основно през пространните препирни между двата Ин и Ян символа Сетембрини и Нафта, в които, няма да лъжа, се позагубвах нерядко, но през тяхната ерудираност и пълна отдаденост на идеите на времето Ман показва постепенното ожесточаване на наглед чисто интелектуалния сблъсък, за да се стигне до една тъжна констатация за духа на времето: „Човек вярва в приближаването на войната, ако не я мрази достатъчно.“ Авторът задава и конфликта между религия и наука: „Мога да ви уверя: човечеството е напът да се върне към тази гледна точка и да се съгласи, че задачата на истинската наука не е да търчи по неспасителни познания, а принципно да изключва вредното или дори това, което само е незначително в идейно отношение, и с една дума, да манифестира инстинкта, мярката, избора. Детинско е да се мисли, че църквата е бранила мрака срещу светлината. Тя трикратно добре е постъпила, когато е обявявала за наказуем всеки безусловен стремеж към познанието на нещата, тоест оня стремеж, който няма предвид духовното, който се е отърсил от целта да се постигне спасение; това, което е завлякло човека в мрака и ще го завлече още по-дълбоко, са по-скоро безусловните, афилософските естествени науки“ и всъщност Ман пророкува фашизма (към излизането на романа Мусолини е вече на власт, да уточня все пак, вж. „Мусолини. Синът на века“ на Антонио Скурати) и нацизма с пълната им власт над младите, изпълнени с идеали и желание за промяна на всяка цена:
Всички истински възпитателни организации от край време са знаели какво само може действително да бъде от значение винаги, при всяка педагогика: абсолютната заповед, желязната спойка, дисциплината, жертвоготовността, отказът от собственото аз, насилието над личността. Накрай, едно безсърдечно неразбиране на младежта е да се вярва, че тя намира някакво удоволствие в свободата. Нейното най-голямо удоволствие е послушанието.
Разбира се, пространно се обсъжда комунистическата идея и нейното право на съществуване (тук е ясно какво се случва в Русия, докато Ман пише своя роман, но е важно да се уточни, че цялото действие се развива преди войната), разните херметически общества с тяхната самоналожена тайнственост и изобщо цялото вторачване на света в идеи, за които изглежда, че си струва да се пролива кръв. Всъщност споровете между Сетембрини и Нафта се свеждат до борба за душата на единствения истински герой в книгата, тук ще направя голям скок към прекрасната издателска бележка в края, където се казва: „При това те не са просто формиращи външни сили, а допълващи се аспекти от личността му, която се лута и криволичи в различни посоки по пътя към израстването си.“ Защото „едно събеседване с Нафта и Сетембрини едва ли можеше да се сметне за незастрашаващо; и то водеше към безпътица и крайни опасности“, и той разбира, че „педагогично се борите за душата ми, както богът и дяволът за човека през Средновековието“. Има една особена глава, в която Ханс се губи нарочно в зимната виелица, много трудна за читателско преброждане глава е, но поне си има обяснение този внезапен порив към риск в пълен противовес на всичко досега случило се: „защо в дълбините на душата на един млад човек и мъж, който години наред е живял като този тук, се набира много нещо — или както Ханс Касторп, инженерът, би казал акумулира, — което някой ден се разпилява във вид на едно елементарно, ожесточено, нетърпеливо хайде де! или на едно виж ти!, вкратце като предизвикателство и отказ от разумна предпазливост.“
В крайна сметка Ханс се превръща в своя братовчед, комуто преди години е дошъл на гости – той вече може да гледа с насмешка на новопридошлите, които мислят, че нямат „толкова време за губене“ – „Тогава Ханс Касторп спокойно и отривисто се изсмя с лице към звездите. Да, време! Що се отнасяло тъкмо до него, до човешкото време. Джеймс трябвало най-напред да ревизира досегашните си понятия, преди да заговори на тая тема тук горе.“ Тук горе, което е напълно различно от там, долу, където Йоахим избира да се завърне: „Той щеше да живее там, в света на равнината, между хора, които и понятие си нямат как трябва да се живее, които нищо не знаят за термометъра, за изкуството да се завива човек, за кожени чували, за трикратните разходки през деня, за… трудно бе да се каже, трудно бе да се изброи всичко, за което ония долу нищо не знаят, но представата, че Йоахим, след като бе прекарал тук горе една година и половина, ще трябва да живее между невежи — тази представа, която засягаше само Йоахим и само отдалече, един вид за опит, и него, Ханс Касторп, така го смути, че той затвори очи и направи с ръка едно отбранително движение. Невъзможно, невъзможно — прошепна той.“ И нещата в крайна сметка наистина се обръщат изцяло:
Всъщност Ханс Касторп имаше сега чувството, че не той живее вече до Йоахим, а обратното: Ханс Касторп бе старият пациент, а братовчед му само временно и един вид като гостенин споделяше неговия начин на живот. Защото Йоахим се стараеше твърдо и здраво да има пред вид срока до октомври, макар че известни точки на неговата централна нервна система не желаеха да се приспособят към хуманистичните норми на поведение и възпрепятстваха компенсиращото топлинно излъчване на кожата му.
Ханс е многолик герой, който едновременно се отдава на щателно следване на режима – уж с надеждата за излекуване, но всъщност от едната слаба воля, но и се опитва да промени порядките с например порива си да посещава терминално болните и да им дава утеха в последните им дни, което му навлича и уважение, и подигравка. Но в крайна сметка любовта е, което го заставя повече от всичко и което приковава вниманието. Тази любов, която пронизва цялата книга, но почти не бива заявена, почти не се проявява на физическо ниво, почти не съществува сякаш, защото в Бергхоф маниерите са властващи и формалностите не могат да бъдат нарушавани – едно говорене на „ти“ се въздига в най-висше благоволение и почти невъзможна благодат. „Заради нея и напук на господин Сетембрини се подчиних на принципа на неразумността, на гениалния принцип на болестта, на който, разбира се, сигурно отдавна и открай време съм бил подчинен, и останах тук горе не знам точно от колко време, всичко съм забравил и с всичко съм скъсал, с роднините си, с равнинната си професия, с всичките си перспективи. А когато Клавдия замина, аз я заочаквах, постоянно я очаквах тук горе, така че бях напълно загубен за равнината и там гледат на мене все едно като на умрял.“ И когато тя се завръща в санаториума с мъж, с един властен и нетърпящ възражения холандец, пребогат от бизнеса си в колониална Ява (тук видях нещо, което навярно го няма – огорчението на германеца, че са му отказани колонните, от които всички други богатеят и това богатство им носи всички облаги, които Клавдия символизира), който „повежда хорото“ на цялата общност към предопределения от Ман край. Този доминиращ образ, Минхер, вече обръща установения ред с главата надолу и Касторп е неумолимо привлечен в неговата орбита, което, иронично, за първи път го поставя и в постоянна близост с неговата любима. Тук в санаториума нахлува и мистицизмът, така характерен за времето, викат се духове, които се проявяват по различни начини, важни за промяната в самия Ханс, който е вече към края на своето седемгодишно пътуване-преображение.
В края е войната. Тази, която трябва да сложи край на всички войни. Която Европа сама си е пожелала и сама е направила невъзможна: „Той бил съгласен да има война и всеобщата похотливост в тая насока му изглеждала сравнително почтена“, а тук Ханс е „замислен, ужасен до дъното на душата си от злокобно подозрителното състояние, в което виждаше скован света, от хиленето на демона, на маймунския бог, под чието безпомощно и разюздано господство бе попаднал същият този свят и чието име бе Великото затъпяване.“ Тук интелектуалните спорове отстъпват на откачен и никому ненужен дуел, тук вече умът отстъпва изцяло властта на силата:
Той е последното нещо, възвръщането към първобитното състояние на природата, само леко притъпено благодарение на някои правила от рицарски характер, които са много повърхностни. Съществено в положението остава чисто и просто първичното, физическата разправа, и всеки мъж е длъжен да бъде дорасъл за това дело, колкото и да се е отдалечил от естественото. В това положение той всеки ден може да изпадне. Който не е в състояние да защити идеалното със своята личност, със своята мишница и със своята кръв, той не е достоен за него, а и за най-одухотворения човек е важно да остане мъж.
Нямах идея как Томас Ман ще завърши своя величав опус. Но той го направи по най-добрия възможен начин, в пълен контраст с всичко, което близо хилядате страници са постулирали – защото, докато Ханс и неговото изисквано общество са креели горе в своята вълшебна планина, светът долу в равнината се е променил изцяло и ги привиква обратно към себе си. Нямам сили, нямам и желание да продължа да диря нови и нови посоки, от тази книга могат да се извадят хиляда книги и това е правено в единия век след нейното издаване. Няма да си позволя да дам оценка на „Вълшебната планина“, не съм в положение да го правя, след като нямам никакво намерение да претендирам, че съм обхванал този роман в цялост, че съм го разбрал в дълбина, че съм го осмислил в цялото му протежение и всичките му върхове и долини. Беше си преживяване четенето на тази книга и вече разбирам защо отгласи от нея до наши дни се носят из творбите на толкова много други автори.
Още по темата
