Последната част на трилогията „Черният магьосник“ преобръща предните две с хастара навън, както си е редно. Някогашната плаха девойка Сония e извоювала уважението на всички в университета в края на втората част – „Избраница“, – а сега е вече част от нещо много по-голямо – тайната, която крие Върховният магьосник Акарин и застрашава както Гилдията, така и Имардин. Тази тайна трябва да бъде опазена колкото е възможно по-дълго с цената на всичко.
Сония вече знае защо Акарин се е захванал да изучава черната магия, знае защо убива и страхът от него вече отстъпва място на неохотно уважение. Тайната е вече обща, а оттам тя вече съзира и връзките с останалите части на града вън от магьосническата гилдия, която се оказва в положение на кон с капаци – има силата да тегли, но не знае накъде. А обикновените хора са по-подготвени, тренирани от дългите години на преследвания и унижения от същите тези магьосници.
А опасността се задава със страшна сила: владеещи черна магия сакачански магьосници се готвят да нападнат Гилдията и да я разгромят – и това няма да им е особено трудно при блажената неосведоменост на жертвите им. Срещу тях могат да противостоят единствено Акарин и Сония, но и тази надежда е отнета – след шумен съдебен процес Върховният магьосник е обречен на изгнание, а ученичката му избира да остане с него, за да го спаси от неизбежна смърт. Предизвикателството да оцелеят сред враждебните земи не е леко, а трябва да носят и товара на отговорността, която сами са поели на плещите си – да защитят Гилдията, дори тя да го не желае.
Войната започва по-скоро, отколкото някой е предполагал. Надменните имардински магьосници се оказват в положението на жителите на града, който са пречиствали преди – безпомощни пред неимоверно превъзхождаща ги сила. Осъдени са да загинат до един, прогонили единственият си шанс за спасение.
„Върховният повелител“ е вече наистина интересна, далеч повече от статичната втора част на трилогията. Едно на ръка, че действието постоянно променя фокуса си, второ – че непритежаващите магически способности жители на града получават дара на свободната воля и възможността да се борят, трето – че магьосническата гилдия е смъкната от пиадестала си и брутално стъпкана в прахта, погромена и смазана без какъвто и да е шанс да се защити. Една неочаквана любов се появява от нищото и доказва, че дамските автори са способни да вмъкнат сърцетупи абсолютно във всичко, а краят затвърждава това ми убеждение. Все пак сцените на войната сред града са повече от добре описани, а финалните действия на драмата са същинският връх на трилогията.
Тази трилогия приключва, друга започва – „Мисията на посланика“ е начало на нова поредица и продължава разказа за живота на Сония, която, разбира се, оцелява от клането. И ако след втората книга се бях заканил от чист инат да изчета третата и повече да не се занимавам с Канаван, доброто впечатление от „Върховният повелител“ преобърна мнението ми и все пак ще й дам шанс.