Първото нещо, което направихме с колегата Благой Иванов, когато се озовахме във Франкфурт преди цяла вечност, беше да идем в природонаучния музей – за първи път виждах на живо динозавърски фосили. Беше магнетично преживяване, което с удоволствие повторих двукратно тази година – веднъж в Лондон и сетне отново в града на река Майн. Защото нямах търпение да прочета „Възход и падение на динозаврите“ на Стийв Брусати, а знаех, че преди края на годината това не ще се случи. А между двата музея имах щастието да се запозная и да прекарам доста време със самия автор, който бе неочакван гост на Софийския фестивал на науката през май. 
И сега, след като прочетох книгата му, се поздравих още веднъж, че последвах оня рекламен линк след едно видео за динозаври в You Tube, на който открих книгата. Едва ли съм се втурвал по-бързо да купувам права за някое заглавие – и още по-важно беше, че точно прекрасен преводач като Майя Маркова, доцент от Медицинския университет, се съгласи да работи по книгата. И че пак на фестивала се запознахме с Владимир Николов, който е не само палеонтолог, но и палеохудожник – неговият предговор за динозаврите на корицата е първото нещо, което ще прочетете, и ще разберете защо всеки един от тях е свързан с Брусати и неговите открития. Ок, тоя увод стана дълъг, почти колкото царуването на динозаврите (шега?), затова ще завърша, че съм щастлив, че предадох този проект в ръцете на Благой, той знае за тях повече, отколкото аз някога ще. И прочитането на „Възход и падение на динозаврите“ ясно ми показа това.
Затова и ще стъпя основно на думите на самия автор – и ще ви разкажа какво всъщност най-вече не знаех.
Три периода – триас, юра и креда, обединени в ерата мезозой. Времето на динозаврите, но и не съвсем, особено в началото. Защото техният възход не е предопределен, точно както и тяхното падание не е такова. Стийв Брусати рисува мащабната картина на един свят, състоящ се от събрана на едно място суша, Пангея, която е много по-различно място за живот. И докато това е било положението, динозаврите са били едни от многото обитатели, при това без шанс за доминация. Брусати пише: „Вместо да бъдат по-добрите бойци, разбиващи конкурентите си, динозаврите са засенчени от своите крокодилородствени съперници през всичките 30 милиона години на съжителството им през триаса.“ И дообяснява:
Динозаврите не са се разпространили из цяла Пангея скоро след появата си като някакъв силно заразен вирус. Те са били географски ограничени, задържани на едно място не от физически прегради, а от климата, който не са можели да понасят. В продължение на много милиони години изглежда, че те ще останат скромни провинциалисти, затворени в една зона в южната част на свръхконтинента, без да могат да я напуснат. Също като застаряващ бивш футболен талант от гимназията с повехнали мечти, който би могъл да постигне нещо, ако бе успял да се измъкне от родното си градче.
Доминират влечугите псевдозухии, от които ще оцелеят само единици, както свидетелства Брусати: „Единствените псевдозухии, преживели великото разцепване на Пангея, са няколко групи примитивни крокодили – шепа изстрадали ветерани, които впоследствие ще еволюират до днешните крокодили и алигатори, но вече никога няма да преуспяват като през късния триас, когато изглеждат орисани да завладеят света.“ Но преди това грандиозно събитие светът е бил техен:
През късния триас е имало повече псевдозухии, отколкото динозаври – повече видове и по-голяма численост на тези видове в отделните екосистеми. Менажерията крокодилски братовчеди от Гоуст Ранч – фитозаври, етозаври, рауизухии, такива като ефигията и същински крокодили – не е изолирано явление. Това са били разнообразни групи, които са процъфтявали на големи площи от тогавашния свят.
После обаче Пангея се разцепва – и това събитие, което в крайна сметка оформя съвременния ни свят, избива огромна част от видовете – истински апокалипсис. Но… „По парадоксален начин обаче това масово измиране има и друга последица – помага на динозаврите да излязат от потиснатото състояние, в което са през началната фаза на еволюцията си, и да станат огромните господстващи животни, които разпалват въображението ни.“
А защо огромни? Когато застанах пред бедрената кост на някой от гигантските динозаври в музея, разбрах бегло какво е на хората около мен (хохо) – извих врат нагоре, за да я видя до края. Как тези чудовища са се появили? Брусати разглежда този въпрос в задълбочени детайли – и изводите му са блестящо доказателство колко е напреднала палеонтологията за краткото време, в което съществува като наука. И едно от най-важните неща е, че огромните динозаври са наследили от своите „големи колкото котка предшественици“ възможността да растат бързо, много бързо. Но колкото по-бързо расте плячката, толкова по-бързо ще растат и хищниците.
И нищо не привлича повече внимание от тиранозаврите, макар че те властват чак в края на ерата на динозаврите. Брусати отделя много внимание на този вид, за който пише, че знаем повече, отколкото за някои съвременни видове („Знанията отчасти се дължат на това, че имаме много негови вкаменелости: над 50 скелета, някои от тях почти пълни, което е повече, отколкото за почти всеки друг динозавър“), а това, което има да ни разкаже за него, е изумително, нямах идея за куп неща, свързани със зъбатите страшилища:
Оказва се, че тиранозаврите са древна група, възникнала повече от 100 милиона години преди T. rex. Това става през златното време на средната юра, когато динозаврите започват да благоденстват и по земята бродят дългошиести завроподи като онези, чиито стъпки открихме в древната шотландска лагуна. Първите тиранозаври не са били много внушителни. Те са били маловажни хищници с човешки ръст. И са продължили в същия дух още около 80 милиона години, живеейки в сянката на по-едрите хищници – първо на алозавъра и роднините му през юрата и после на свирепите кархародонтозаври през ранната и средната креда. Едва тогава, след дълъг период на незабележителна еволюция, тиранозаврите започват да израстват по-големи, по-силни и по-свирепи. Те достигат върха на хранителната верига и владеят света през последните 20 милиона години от ерата на динозаврите.
И сега се надявам да сте седнали:
Ютиранът и дилунът несъмнено показват, че тиранозаврите са спадали към пернатите динозаври. За разлика от птиците, тиранозаврите не са летели. Перата са им служели за показ или да им държат топло. И щом ги откриваме и у едрия тиранозавър Yutyrannus, и у дребния Dilong, можем да заключим, че общият предшественик на всички тиранозаври е имал пера и най-вероятно самият велик T. rex също е бил пернат.
Да, и аз не мога да си го представя. Но толкова много факти около тях са толкова впечатляващи:
През последните 20 милиона години от кредата тиранозаврите процъфтяват и владеят речните долини, крайречните равнини, езерните брегове, горите и пустините на Северна Америка и Азия. Невъзможно е да се сбърка характерният им вид: голяма глава, атлетично тяло, печално малки предни крайници, мускулести задни крайници, дълга опашка. Те захапват толкова силно, че схрускват костите на жертвите си; растат толкова бързо, че наддават с по над 2 килограма дневно през „юношеството“ си; и все пак животът им е толкова тежък, че още не сме намерили индивид, който да е бил на повече от 30 години към момента на смъртта си. Разнообразието им е впечатляващо: описани са близо 20 вида такива тиранозаври с огромни кости от края на кредата, а със сигурност има още много, чакащи да бъдат открити.
Още един удар за мен беше да науча, че морските обитатели (плезиозавърът от Лох Нес е техен наследник, разбира се :Р) през мезозоя не са динозаври.
Те се хранят едно с друго, както и с риби, включително акули (повечето от които са много по-дребни от днешните), а рибите на свой ред ядат изобилния планктон, носен от морските течения. Никое от тези влечуги не е динозавър. Макар често да се бъркат с динозаврите в популярните книги и филми, те са само техни далечни братовчеди. По някаква причина, която още не знаем, никой динозавър не успява да еволюира като китовете – да започне от сушата, да нагоди тялото си за плуване и да преживява във водата. Динозаврите са приковани към сушата – едно от малкото ограничения, които никога не успяват да преодолеят. В края на кредата това значи, че са принудени да живеят в разпокъсан свят. Сушата е разделена на различни царства, заобиколени от морета, пълни с други влечуги, и на всеки къс обитаема земя динозаврите са изолирани. Това важи дори за T. rex. Царя навярно с лекота би стъпил на шията на динозаврите от Европа, Индия и Южна Америка, но никога не получава тази възможност. Той е ограничен в Западна Северна Америка.
А ако погледнем към нашите земи, то забравете за големи чудовища – по това време Европа е конгломерат от острови, което обуславя и невъзможността да еволюират същински чудовища.
Balaur bondoc (пернатото зъбато от предната корица – бел. моя) е бил голямата клечка на европейските острови през късната креда. По-скоро гангстер убиец, отколкото тиранин, той е използвал своя арсенал от нокти, за да надвива големите колкото крави завроподи, минихадрозаврите и бронираните динозаври, изолирани на острови насред надигащия се Атлантически океан. Доколкото знаем, той е бил най-големият месояден динозавър на островите. Кой знае какви вкаменелости ще намери Матяш в бъдеще, но изглежда сигурно, че никога няма да попадне на грамаден хищник от типа на тиранозаврите. След цял век търсене и хиляди събрани вкаменелости – не само кости, а и яйца и стъпки, и не само динозаври, а и гущери и бозайници – не е намерено ни едно парченце от едър хищник, нито дори зъб. Това отсъствие е показателно: островът е бил твърде малък да осигури прехрана на грамадни чудовища костотрошачи, затова дребни бойци като Balaur са заемали върха на хранителната верига – още едно свидетелство колко необикновени са били тези изумителни динозаврови екосистеми през последните години от кредата.
Мога да продължа да цитирам още… около 350 страници. Защото „Възход и падение на динозаврите“ за мен беше книга, която жадувам да прочета от години – колкото да имам интерес към динозаврите, не знаех толкова много неща и имах нужда да се появи учен като Брусати, който да опише всичко относително просто и ясно. Още повече че той отделя достатъчно внимание на славната история на палеонтологията, най-открояващите се учени, някои от които наистина колоритни скици, описва как самият той се е запалил по динозаврите и как е направил своите открития, които допринасят за по-доброто ни разбиране за света на гигантските – и дребните, повечето са били дребни – чудовища.
И това, което най-силно ме впечатлява, е, че много от идеите, вложени в първата книга, която съм си купил някога, „Юрски парк“ на Майкъл Крайтън, са вече невалидни, науката е отишла напред, научила е много. Защото пернат тиранозавър рекс… пак си е страшничък, но май не чак толкова 🙂
Много, много, много съм горд с тази книга, при все че не съм работил пряко по нея. Но мамка му, така хубаво е да е в ръцете ми.
От същия автор
От същите жанрове
