Следните кандидати са показали недостатъчни разултати на изпита или не са допуснати… Адолф Хитлер, Браунау на Ин, 20 април 1889 г., германец, католик. Баща държавен чиновник. 4 класа в гимназия. Няколко глави. Изпитна рисунка – незадоволителна.
Книгите на „Изток-Запад“ често изглеждат непосилно огромни, но всъщност тази е само 768 страници, свикнал съм с такива доволно от годините в СУ. „Възход и падение на Третия райх“ на Уилям Л. Шайрър е едно от основополагащите изследвания на нацизма (излиза през 1960 година и оттогава е издавана стотици пъти на десетки езици), а този първи том е посветен на периода до началото на Втората световна война. В него залягат огромно количество документи, заловени от американската армия през май 1945 г., и които са щателно изследвани от учени и журналисти през годините. Сред тях е и журналистът Шайрър, който е и бил пряк свидетел на много от описаните събития при работата си като международен кореспондент в Германия.
Той проследява из основи миналото на бъдещите нацистки лидери, начело с Адолф Хитлер. Особен акцент е влизането му в Германската работническа партия, която в първата половина на 20-те години е поредната маргинална организация на гневни, но безпомощни германци. Шайрър описва така един от преломните мигове в човешката история:
По-късно през същия ден Хитлер остава изумен, когато получава пощенска картичка със съобщението, че е приет в Германската работническа партия. „Не знаех да се ядосвам ли или да се смея на това – спомня си той по-късно. – Нали мислех най-вече за създаване на своя собствена партия и ни най-малко не се канех да встъпвам в образувана партия. За последната не можеше и дума да става“. Хитлер се кани да отговори писмено в този дух, когато „любопитството побеждава“ и той решава да отиде на събрание на комитета, на което е бил поканен, и да обясни лично мотивите си да не се присъединява към „тази смешна партийка“.
И все пак точно на това съвещание той вижда, че има нещо в събраните хора, което може да послужи на целите му. Скоро след това е записан като седмия член на комитета на Германската работническа партия. Започва отдадено да работи за нейното развитие, което се получава бавно и мъчително, дори смехотворно около печално известния Бирен пуч. Към края на 1925 г. членовете на партията, които плащат редовни вноски, са 27 000 души. През 1926 г. те са вече 49 000, през 1927 г. – 72 000, 1928 г. – 108 000, а през 1929 г. – 178 000. Шайрър пише: „По-важно е изграждането на сложна партийна структура, съответстваща на организацията на германското правителство, а всъщност и на германското общество“. Или по-точно:
Политическата организация на Нацистката партия е разделена на две фракции: ПО I, както е известна, предназначена да атакува и подкопава основите на правителството, и ПО II, със задача да създаде държава в държавата. Втората фракция включва отдели по селското стопанство, правосъдието, националната икономика, вътрешните работи и трудовите въпроси – а също I включва международен и профсъюзен отдел и пресслужба. Има и самостоятелен отдел по пропаганда със сложна организация.
Макар и някои от грубияните в партията, ветерани от улични битки и кръчмарски свади, да се противопоставят на приемането на жени и деца в Нацистката партия, Хитлер скоро създава организации и за тях. „Хитлерова младеж“ обхваща юноши на възраст от 15 до 18 години, които имат собствени културни, учебни, печатни и пропагандни отдели, както и по „самоотбрана“ и т.н., а децата от 10 до 15-годишна възраст се записват в организацията „Дойчес Юнгфолк“. За момичетата има „Бунд Дойчер Медел“, а за жените – „НД Фрауеншафтен“. Студенти, учители, чиновници, лекари, адвокати, юристи – всички имат собствени организации; създадена е и „Наци Културбунда“, която да привлича интелектуалци и хора на изкуството.
След значителни трудности СА са реорганизирани във въоръжена сила от няколкостотин хиляди мъже, които да охраняват нацистките събрания, да разгонват събранията на другите партии и изобщо да тероризират онези, които се противопоставят на Хитлер.
В периода до взимането на властта враговете са навсякъде и борбата и с тях, и с държавата, заема цялото време на Хитлер и неговите сподвижници. Шайрър проследява месец след месец тяхната дейност, създаването на мощни организации, провеждането на мащабна пропагандна кампания, участията в избори с променлив, но все пак повишаващ се успех. В този период едни от основните съперници за гласовете на милиони германци на нацистите са комунистите. Но разликите между тях са само външни. Гьобелс пише в своя дневник през 1926 г.:
Според мен е ужасно, че ние (нацистите) и комунистите си разбиваме взаимно главите… Къде можем да стигнем някой ден заедно под водачеството на комунистите.
А в отворено исмо до един комунистически лидер заявява, че нацизмът и комунизмът са в действителност едно и също:
Вие и аз се борим един с друг, но всъщност не сме врагове.
Личният живот на Хитлер е бегло разгледан, споменати са някои жени, към които има романтични чувства, но Шайрър е категоричен: „Единствената сериозна любовна история в живота на Хитлер обаче е тази с неговата племенница“. Тя се казва Гели, Хитлер я води на събрания и конференции, тя дори получава самостоятелна стая в луксозния му апартамент в Мюнхен. Хитлер е имал намерение да се ожени за нея, но с времето настъпва разрив между тях, Шайрър говори за тиранично отношение от негова страна. Следват тежки скандали, желание на момичето да се върне във Виена… неясно е какво е станало, но в крайна сметка Гели е намерена мъртва в стаята си през септември 1931 г. – полицията определя случая като самоубийство. Но това не отклонява бъдещият фюрер от неговата крайна цел – взимането на властта.
За тази цел той има нужда от подкрепата на две важни сили – военните и индустриалците. Първите той успява да привлече на своя страна с обещания да направи отново Германия силна, да възстанови армията и да даде възможност да страната да отвхърли Версайския договор. А после идва и още по-важната финансова подкрепа от вторите:
Политическата некомпетентност на индустриалните и финансовите магнати не е по-малка от тази на генералите и ги довежда до погрешното схващане, че ако жертват достатъчно големи суми за Хитлер, той ще им бъде признателен и ако някога дойде на власт, ще изпълнява техните заповеди… Партията се нуждае от големи суми, за да финансира изборните си кампании, да покрива разходите за своята масова и усилена пропаганда, да плаща заплати на стотиците си служители на пълен работен ден и да поддържа частните армии на СА и СС, които до края на 1930 години наброяват над 100 000 души – сила, надхвърляща по численост Райхсвера. Бизнесмените и банкерите не са единственият финансов източник – партията набира значителни суми от членски внос, оценки, дарения и от продажбите на партийни вестници, книги и периодични издания – но са най-големият. И колкото повече пари дават на нацистите, толкова по-малко имат да дадат на другите консервативни партии, които са поддържали дотогава.
След идването си на власт Хитлер лъже безогледно във всички посоки, докато консолидира властта си. На 17 май 1933 г. той например произнася своята „Мирна реч“ в отговор на предложението на американския президент Рузвелт за световно разоръжаване и унищожаване на всички нападателни оръжия – бомбардировачи, танкове и подвижна тежка артилерия. Речта му е шедьовър на лъжливата пропаганда и прави огромни впечатление и в Германия, и вън от границите ѝ:
Предложението, наравено от президента Рузвелт, за което научих миналата вечер, заслужи най-топлите благодарности на германското правителство. То е готово да възприеме този метод за преодоляване на международната криза…. Предложението на президента е лъч на надежда за всички, които желаят да сътрудничат за поддържането на мира… Германия има пълна готовност да се откаже от всички нападателни оръжия, ако въоръжените страни от своя страна унищожат техните нападателни оръжия… Германия при това е съвършено готова да разформирова целия си военен състав и да унищожи малкото останали ѝ оръжия, ако съседните страни направят същото.. Германия е готова да приеме всеки тържествен договор за въздържане от агресия, защото не мисли да напада, а само да придобие сигурност.
Броени години по-късно, през май 1935 г., той продължава с тези откровени лъжи пред народа си и света, след като два месеца по-рано е възстановил всеобщата военна служна и мирновременна армия от половин милион души:
Не! Националсоциалистическа Германия иска мир заради своите фундаментални убеждения. Тя иска мир също и защото осъзнава простия, елементарен факт, че едва ли някоя война би променила съществено страданията на хората в Европа… Основният резултат от всяка война е, че унищожава цвета на нацията…
Германия се нуждае от мир и желае мир!
Лично за мен най-интересен беше периодът след 1933 г., когато партията на Хитлер буквално превзема Германия на всички нива и започва методично да изпробва какво може да направи на външнополитическия фронт. Подробно са проследени аншлусът на Австрия, Мюнхенското споразуменение, ударът по Чехословакия, подготовката за нападение над Полша, пактът Рибентроп-Молотов… особено важен акцент е сложен върху последните дни и седмици мир, когато хаосът е на всички нива и в Германия, и в ужасените ѝ съюзници и съперници. При все че съм изчел тон книги в тази област, в книгата на Шайрър открих за първи път подробно и педантично проследяване буквално по часове на дипломатическите совалки в края на лятото на 1939 г., нямах идея колко неясни и объркани са тези дни и как началото на войната изобщо не е сигурно и се случва изцяло след поредица от злополучни решения на действащите лица.
Шайърър описва без задръжки пълния провал на Англия и Франция да обуздаят Хитлер в периода, като са имали тази възможност. Той прави неласкави портрети на ред политици, които се подчиняват на неговата воля, и трасират пътя към войната. Особено внимание си заслужава да се обърне на спорадичните контакти между Райха и Съветския съюз, които се приемат за врагове в своите политически доктрини, на които откриват път един към друг в това злощастно лято – и си поделят Полша с всички последствия за света.
„Възход и падение на Третия райх“ може да е книга на шейсет години, може в нея да има много тези, които с времето са намерили по-добро обяснение, може да е прекалено лична на моменти и самият Шайрър да напуска неутралната си позиция, но този негов поглед на свидетел на зараждането на Райха заслужава да бъде четен. Спомних си за един друг много важен поглед на обикновен човек, пред чиито очи се случват събитията – “История на един германец: Спомени 1914-1933 г.” на Себастиан Хафнер.
Скоро ще обърна внимание и на втория том на Шайрър, който проследява следващите шест години до пълното военно поражение на Райха.
От същия автор
От същия жанр
