Възход и падение на Великите сили, историята като вечен конфликт

Военните и военноморските стремежи може не винаги да са първо­причина за появата на новите национални държави,
но те определено представляват тяхната най-скъпа и неотложна дейност.

  Ясно си спомням как си купих предишното издание на „Възход и падение на Великите сили“ на Пол Кенеди, което понастоящем е една оръфана баница, защото бе надлежно огъвано, мачкано, драскано пак и пак по време на не една сесия в Университета. Изключително полезна книга се оказа тогава, пълна с ясна, структурирана информация, без излишни отклонения и фокус върху важните държави и техните отношения, преимуществено враждебни и бурни. Сетне през годините прочетох още безброй исторически книги, но тази остави в мен силен спомен – затова и съм толкова щастлив, че най-после мечтата ми да бъде преиздадена в достоен вид е реалност. Още повече че ми съсипа цели две ваканции с безбройните си дребни корекции, особено в бележките, където хвърлих десетки часове работа буквално, че и до очен лекар ме докараха. Но това вече е в миналото, книгата вече заема почетно място в библиотеката ми, редом с „Под различни небеса“ на Норман Дейвис, един друг дълго мечтан левиатан. Надолу не анализирам книгата в детайли, това е невъзможно, но се спирам на някои интересни епизоди, които ми направиха впечатление.

  За мен голямата стойност на книгата не е в XX век, макар че са преинтересни прогнозите на Кенеди, като се има предвид, че той пише преди разпадането на Съветския съюз и китайския възход. Много по-интригуващи, поне за мен, са предишните векове, ерата около и след Великите географски събития, когато за броени десетилетия балансът на силите се променя, едни държави се въздигат, други пропадат, а авторът търси причините за това, преминавайки през столетията до нашето време. В тези векове фокусът е основно върху  Европа с бегли забягвания към други части на света. Кенеди пише:

Политическата разнородност на Европа до голяма степен се дължи на географията ѝ. Няма безбрежни равнини, над които орди от конници да наложат стремително господството си. Няма широки плодородни крайречни долини като тези по Ганг, Нил, Тигър и Еф­рат, Хуанхъ и Яндзъ, където изкарват поминъка си маси отрудени и лесно победими селяни. Пейзажът на Европа е по-начупен, с много планински вериги и големи гори, разделящи разпръснатите из доли­ните селища. Климатичните условия се променят от север на юг и от запад на изток. Тези обстоятелства са предпоставка за редица важни явления. Те затрудняват установяването на едноличен контрол дори и от страна на силен и решителен воин. Намаляват възможностите за превземане на континента от външна сила, подобна на монголските орди. Природната разнородност поощрява и поддържа съществува­нето на децентрализирана власт, упражнявана чрез малки кралства и княжества, феодални кланове в планините и градски конфедерации в равнините, поради което политическата карта на Европа в който и да е момент след падането на Рим прилича на съшита от кръпки завивка. Формата на фигурите по нея се променя от век на век, но завивката нито за миг не придобива един цвят, обозначаващ съществуването на една-единствена държава.

     Пишейки за по-късен период, той дава рамка на основната си теза:

Също така и широкото приложение на парата и въглищата, а оттам и развитието на металургията увеличават относителната мощ на някои държави, намалявайки мощта на други. Повишаването на производи­телността позволява на държавите да поемат тежестта на разходите за засилване на въоръжаването в мирно време, както и за поддържане на силна армия по време на война. Колкото и грубо да звучи, трябва да признаем, че за постигането на военна мощ е потребно богатство, а тя, от друга страна, е нужна за придобиване на богатството и за запазване­то му. Пренасочването на голяма част от ресурсите на една държава от създаването на блага към развитието на военната промишленост води до отслабване на финансовата сила на нацията в дългосрочен план. В същото време, ако една държава постигне стратегическо свръхразши­рение, като завладее обширни територии, водейки изтощителни вой­ни, тя поема риска очакваните облаги да се окажат по-незначителни от цената, заплатена за придобиването им. Този въпрос е особено важен, когато икономиката на страната е в относителен упадък. Историята на възхода и по-късно падението на водещите държави в системата на Великите сили след напредъка на Западна Европа през XVI в. – държави като Испания, Холандия, Франция, Британската империя, а в наши дни и Съединените щати, показва, че те координират в дългосрочен план възможностите на икономиката си, от една страна, и во­енното производство – от друга.

   Временните Велики сили са ми особено интересни, например Португалия, която за кратко владее половината земно кълбо с папско позволение, или Османската империя: „При успешното господство на Сюлейман I например силен бюрократичен апарат управлява четиринайсет милиона поданици – и това по времето, когато Испания има население от пет, а Англия едва от два и половина милиона души. Цариград в своя зенит е по-голям от всеки друг град на Европа, а през 1600 г. неговото население наброява петстотин хиляди души.“ Но нещата се променят, когато вярата побеждава науката и не се следват технологичните промени, които например осигуряват завладяването на византийската столица, чудесно описано в “1453. Падането на Константинопол” на Роджър Кроули. Кенеди пише:

През 1580 г. в непонятен пристъп на реакцио­нерно мракобесие отряд еничари разрушава държавна обсерватория, набеждавайки я, че е причинила чума. Армията се превръща в кре­пост на консерватизма. Макар и запознати, а периодично и поразявани от по-новото въоръжение на европейските сили, еничарските войски се модернизират прекалено бавно. Техните трудноподвижни оръдия не са заменени с леките оръжия от лято желязо. След поражението при Лепанто те не построяват по-маневрени кораби от европейски тип. На разположените на юг мюсюлмански флотове е просто разпоредено да стоят в спокойните води на Червено море и Персийския залив, като по този начин е заобиколена необходимостта да се строят океански съдове по португалски образец. Възможно е да има технически причини, кои­то да обяснят донякъде тези решения, но културният и технологични­ят консерватизъм също изиграват своята роля – за разлика от турците, берберските пирати начаса възприемат фрегатния тип военни действия.

   Разбира се, религиозните войни са проследени в детайли, а в силата на религиозната ревност Кенеди намира обяснение защо този период е толкова кървав:

Затова разграничаването на държавно-политическите от религиозните подбуди, предизвикали съперническите борби в Европа и донесли разруха и опустошения на континента, е почти невъзможно. Съвременниците на Карл V вярват, че ако той бе разбил аристокрацията на протестантска Германия през 1540 г., тази победа е щяла да бъде успех не само за католическата вяра, но и за влиянието на Хабсбургите. Това се отнася и за опитите на Филип II да потуши религиозния бунт на Холандия след 1566 г. То важи с не по-малка сила и за Испанската армада, изпратена в Англия през 1588 г. С други думи, борбите между отделните държави и династии се сливат с религиозния екстаз, принуждавайки народите да воюват за неща, към които по-рано биха проявили отстъпчивост.

Почти всичко, нужно на една страна за издигането є до най-високите върхове на благополучието от бездната на варварството, е мир, ниски данъци и справедливо упражняване на правосъдието.
Ерик Джоунс

    Всъщност еволюцията на въоръженията ми бе особено интересна, макар да не е основен фокус на книгата, както бе например в  “АК-47. Оръжието на XX век” на К. Дж. Чивърс. Кенеди пише:

Това не значи, че останалите цивилизации не подобряват първо­началните груби конструкции на оръжията си. Някои от тях го пра­вят главно като копират европейските образци или убеждават своите гости от Европа, например йезуитите в Китай, да споделят опита си. Но тъй като правителството на династията Мин притежава монопол над производството на оръдия, а пробивните водачи на Русия, Япо­ния и Индия при Великите моголи скоро се сдобиват с такъв, веднъж укрепили властта си, те се оказват лишени от стимули за подобряване на въоръжението си. Затваряйки се в себе си, китайците и японците подценяват развитието на оръжейното производство. Придържайки се към традиционните бойни средства, еничарите на исляма се отнасят презрително към артилерията, докато става твърде късно да догонят Европа. Борейки се с по-изостанали народи, армейските командири на Русия и Индийската империя не изпитват непосредствена нужда от по-модерни оръжия, тъй като и това, което притежават, всява страх и ужас у противниците им. Както в областта на общата икономика, така и в специфичната сфера на военните технологии Европа, зареждана с горивото на процъфтяващата търговия с оръжие, получава решителен превес над останалите цивилизации и центрове на властта.

  По-важно е обаче какво се случва по море:

Но навярно най-същественият акт на „рационализиране“ е си­стемното подобряване на корабното въоръжение. Разполагането на оръдия върху платноходите изглежда напълно естествено за времето, когато войната по море силно наподобява бойните действия на суша. Както стените на средновековните замъци са снабдени с бойници и кули, за да отблъскват армейските обсади, така и масивните търговски кораби на Генуа, Венеция и Арагон използват въоръжени с арбалети мъже, разположени на носовия и задния бак, за да ги бранят от мю­сюлманските пирати в Средиземно море. Те нанасят тежки поражения на екипажите на галерите, макар че не могат да спасят попаднал в без­ветрие търговски кораб, ако нападателите му проявят настойчивост… Даже когато оръдията стават по-стабилни и безопасни за корабния екипаж, неприятностите не секват. При по-добър барут откатът е така силен, че оръдието на палубите отскача назад, ако не е закрепено със съответните устройства. Освен това оръдията тежат толкова, че на­рушават баланса на плавателния съд, щом, особено на борда, се по­ставят няколко от тях. Ето защо стабилните, със закръглена носова част, устойчиви на атмосферните влияния тримачтови платноходи се оказват по-добри от тесните галери, движени с гребла, които плават по вътрешните води на Средиземно, Балтийско и Черно море, по- сполучливи даже и от арабските лодки с триъгълни платна, та дори и от китайските джонки. Те осигуряват възможност за разполагането на множество оръдия за страничен обстрел, без да се наруши равно­весието на плавателния съд, макар че е имало и нещастни случаи.

     Друга важна област е, разбира се, плащането за тези удоволствия, което е пак обширна тема, която Кенеди сумира така на едно място:

Следователно победата отива при силния – или по-точно, тъй като както Англия, така и Франция обикновено имат съюзници – при великата сила, която може да поддържа кредити и да продължава да произвежда продоволствия. Самият факт дори, че това са коалиционни войни, продължава времетраенето им, защото една воюваща страна, чиито ресурси намаляват естествено, ще потъ­рси някой по-силен съюзник за заеми и подкрепления, за да може да продължи войната. При тези скъпоструващи и изтощителни конфлик­ти всяка страна има нужда от – нека използваме стария афоризъм – „пари, пари и пак пари“. Точно тази нужда поставя основата на това, което се формулира като „финансова революция“ в края на XVII в. и началото на XVIII в., когато някои западноевропейски държави раз­виват сравнително усъвършенствани системи на банково дело и кре­дитиране, за да са в състояние да плащат за войните си.

  Всъщност мога да продължа така още страници и страници, имам толкова много бележки от тази книга, докато я четях, преоткривах събития, които ме бяха впечатлили преди години, както и други, които тогава съм подминавал, но сега виждам тяхното значение. „Възход и падение на Великите сили“ е от онези еталони за исторически трудове, които десетилетия наред оказват влияние – да, разбира се, части от нея ще остаряват, някои тези на Пол Кенеди ще бъдат оспорени и дори отхвърлени с появяване на непознати му документи, но по своя размах и стремеж да се опише глобалната история през икономиката и военните конфликти тази книга може да се сравни с твърде малко други трудове. Сещам се за още една такава, за по-кратък период, която задълбава още повече, тя е следващата ми цел, но засега ще запазя в тайна коя е, нямам още правата.