Много глупаво се получава понякога, че за най-важните книги, по които работя, нямам записки – тях си водя стриктно, когато чета книга, но когато в ръцете ми е коректура, в която съм нащрек за грешки, не винаги се сещам да си водя и успоредни бележки за това, което си заслужава да се отбележи. Точно такава отлика се получава с двете издадени у нас книги на един от най-добрите съвременни палеонтолози – Стийв Брусати. „Възход и падение на динозаврите“ я четох вече издадена – и гледам в ревюто колко цитати съм използвал, било е лесно да опиша вкратце това изключително изследване. Виж, „Възход и властване на бозайниците“ я четох на дебел куп листове, следях внимателно за корекции (макар че след изключителен преводач като Майа Маркова такива са рядкост) и съм пропуснал изцяло да си записвам ключови пасажи. И ето ме сега, гледам си книгата, обичам я и се гордея с нея, но… ще трябва да я прочета отново, ако искам да извадя откъси – а къде време за това :(. Но пък поне на задната корица имах възможност да поместя обобщителните думи на Брусати, които сами по себе си представят книгата достойно, ще си позволя да извадя част от тях и тук, защото са красноречиви:
По едно или друго време някога е имало легиони саблезъби хищници (не само прочутите тигри, а и торбести с кучешки зъби като копия), свирепи вълци, огромни космати слонове и елени с нелепо разраснали се рога. Имало е грамадни безроги носорози с дълги шии, които са се тъпчели с листа от високите дървесни клони, за да поддържат теглото си от почти 20 тона – подобни на бронтозаври бозайници, притежатели на рекорда за най-големи космати сухоземни животни.
Още по-очарователни обаче са някои измрели бозайници, които не са прославени от масовата култура. Имало е дребни бозайници, които са планирали над главите на динозаврите, и по-едри, които са похапвали новоизлюпени динозавърчета за закуска. Имало е броненосци с големината на фолксваген, ленивци, достатъчно високи да пуснат баскетболна топка направо в коша, и бронтотерии с рога като тарани, дълги почти метър. Имало е халикотерии – чудати същества с вид на кръстоска между кон и горила, които са се опирали на кокалчетата на пръстите си и са придърпвали дървесни клони с дългите си извити нокти.
А преди да се съедини със Северна Америка, Южна Америка е била изолиран континент десетки милиони години и е приютявала цяла менажерия от смахнати копитни, чиято Франкенщайнова смесица от анатомични белези е озадачавала Чарлз Дарвин и чиито родствени връзки с другите бозайници са разгадани едва след изумителното откритие на древна ДНК. Слоновете някога са били с размерите на дребни пудели, из американската савана са препускали камили, коне и носорози, а китоподобните са имали крака и са ходели.
А за останалото ще трябва да се осланям на спомени (ясно си спомням например разочарованието на Брусати, че редакторът му не му е позволил да отдели десетки страници за „завладяващ“ от негова гледна точка разказ за дребни отлики в зъбите на ранни видове протобозайници), докато прелиствам отново книгата и диря ключови пасажи. Както и в предишната си книга, Брусати отделя много внимание на огромния напредък на палеонтологичната наука и еволюцията в нейните методи в последните десетилетия. Описва с много страст и работата на терен – особено големите открития в Китай, и използването на дигитални инструменти, а с много уважение отдава почит на палеонтолози, работили в близкото минало и открили ключови следи от изчезнали видове бозайници – като полякинята Зофия Киелан-Яворовска, която посещава в дома ѝ. Интересно е да се проследи и как един специалист по динозаврите решава да промени полето си на изследване и да навлезе в не по-малко сложното еволюционно дърво на нашите предци – и да го направи достатъчно авторитетно. Той пише:
…динозаврите са страхотни, но са различни от нас. Историята на бозайниците е нашата история и като изследваме своите предшественици, можем да разберем собствената си най-дълбока същност: защо изглеждаме, растем и отглеждаме бебетата си именно по този начин, защо страдаме от болки в гърба и се нуждаем от скъпо зъболечение, защото сме способни да разсъждаваме върху заобикалящия ни свят и да му въздействаме.
Важно е уточнението, което прави още по първите страници, че това не е книга за човека – и че ще отдели на хората внимание, колкото на китовете, конете и слоновете. И нашата, и тяхната история започва стотици милиони години назад, заедно с тази на динозаврите. Брусати описва множество ранни видове, които са роднини на бъдещите бозайници, и как те еволюират през еоните. Причините, които Брусати изтъква, са както променящите се климатични условия, създаващи условия за масови измирания, така и ключовото предимство, същото, което ще позволи на бозайниците да надживеят повечето динозаври (без птиците) – малкия размер. Авторът описва последователни промени в гръбнака, в черепа, в челюстите и особено в зъбите, ключовата промяна е там, която позволява на тези видове да ядат по-разнообразна храна. Включително по-късно и дребни или малки на динозаври, нашите далечни братовчеди не са били само жертви със сигурност.
Тук има едно много интересно разсъждение, което държа да преразкажа, не се сещам къде е точно в книгата – че да, динозавърската доминация не позволява на бозайниците да пораснат. Но важи и обратното – те са заели своите биологични ниши така добре, че на свой ред не позволяват на динозаврите да се смалят. С което милиони години по-късно ги обричат в края на кредата при падането на прочутия астероид.
По-интересни стават нещата след изчезването на динозаврите, с което се освобождава пространство за същинската революция на бозайниците, която Брусати проследява във вълнуващи детайли, като акцентира и на един куриоз – че техният успех твърдо не се дължи на повишена интелигентност или остри сетива. Дори обратното, авторът пише: „Вместо това палеоценовите бозайници толкова бързо са уголемили телата си, че мозъците им не са могли да нараснат пропорционално. Едва след повече от 10 милиона години, през еоцена, се появяват характерните за днешните бозайници огромни мозъци с разрастнал се неокортекс…“ И в тази книга Брусати описва пространно как се извлича и изучава ДНК и какво ни казва тя за същинската история, скрита в телата на живите днес видове. Тя е особено нужна за разкриване на загадката на странните „Дарвинови копитни“ отпреди 60 милиона години, загадката на които дълго време вълнува учените, защото не знаят къде да ги разположат в еволюционното дърво. В крайна сметка само преди броени години се доказва, че те са далечни братовчеди на конете, носорозите и тапирите., които са се променили заради изолацията на Южна Америка до един момент.
Има цяла глава за бозайниците рекордьори, голяма част от които вече не бродят по земята, а се проследява и еволюционният път на прилепите, сам по себе си уникален сред всички други видове. А снимките на изкопаеми китове от египетската пустиня изглеждат просто сюрреалистично. Самата еволюция на китовете от сухоземни видове обратно във водни е сред най-интересните истории, помня колко ме впечатли, когато я прочетох разказана от Ричард Докинс в „Най-великото шоу на Земята“.
В заключителните си глави Брусати обръща внимание как променящият се климат е насочвал еволюционната посока на бозайниците, като посочва примери от САЩ, където някога е имало савани и са бродели по-ранни видове носорози, коне и камили, както и един свиреп хищник, наречен „адска свиня“: ентелодонт, над двуметрово, половинтонно чудовище. Отделна глава е посветена на ледниковия период и какви промени носи той – а там вече дори има и хора, така че нещата стават лични. Интересното, което разбрах, е, че ние все още се намираме в този същия лодников период, просто сме в кратко затишие. Мамутите са неизбежно във фокуса на Брусати, дори той пише, че за тяхното ДНК знаем повече, отколкото за почти всички съвременни видове. Или пък че саблезъбите тигри изобщо не са тигри, това май не е голяма изненада – „саблезъбият е бил от котешкото семейство, но от архаично подсемейство, отделило се от родословното дърво на останалите котки преди над 15 млн. г. Тоест той е бил само далечен роднина на днешните сибирски и бенгалски тигри.“ Брусати обръща внимание на изчезването на цялата мегафауна, за която отговорност почти със сигурност имат хората. Отделна глава пък е посветена на еволюцията на хората, която постоянно бива обновявана и пренаписвана в синхрон с нови и нови открития от целия свят. Тук бих искал да припомня още една изключителна книга – “Родственици. Живот, смърт, любов и изкуство при неандерталците” на Ребека Раг Сайкс, защото тяхната история е тясносвързана с нашата.
Добре, спирам. Като започвах да пиша този текст, очаквах да е кратък, но като се зарових пак в книгата, се сещах за нови и нови интересни факти – много ми помогна това, че изданието е пълно със снимки и рисунки, които нагледно обясняват тезите на Брусати. „Възход и властване на бозайниците“ е още един изключителен негов труд, изпълнен не само с огромна ерудиция и знания, но и с много хумор, с неочаквани литературни отклонения в началото на всяка глава, с много обич към професията му и безкрайното поле за трупане на знание, която дава тя. За мен вдъхновението, което този тип книги може да даде на млади читатели, е не по-малко важно от информацията, която побират – помня като дете колко се впечатлявах от такъв тип книги и как ме насърчаваха да търся още и още знания зад кориците.
И последно – вече знам какво ще пише Брусати след тази книга, но не мога да ви кажа, съжалявам. Надявам се само тази да намери достатъчно читатели, защото го заслужава.
От същия автор
От същите жанрове
