Крачи из света балканският човек, пие, като че ли се моли, вярва, като че ли се шегува, сбива се със съседа, като че ли му дава хляб, нож вади и върху ножа танцува, влюбва се, като че ли умира, умира, като че се влюбва, пее до небето, тъпче земята като облак, живее, сякаш още не се е родил…
Чист късмет е в тия заредили се дъждовници да улучиш слънчев ден, но миналата събота беше като прозрение сред тъма от несигурност – и точно нужното, за да зачете човек в следобедното безвремие „Възхвала на провинцията“ на Александър Секулов. Бих казал, че тази книга определено не е подходяща за първа среща с автора, но ако се възкачи върху вече прочетени романи като „Островът“, „Скитникът и синовете“, „Корабът на сирените“, на всеобемащата „Гравьор на сънища“, то ще звучи точно като новооткрити, но самостойни части от тези творби, като още една вълна в литературното море, в което уверено ни води авторът книга след книга.
В четири условни раздела, именувани „Българският градеж“, „Град и време“, „История на ореолите“ и „Невинният телеграфист“, Секулов ни повежда на още едно литературно пътешествие из безбройните острови от неговия необятен архипелаг на емоциите. Основната тема е книгата – неизненадващо – е Пловдив, този „град за завръщане, но и град за намиране.“ И добавя на следния ред: „каквото и да изгубиш в живота, намираш го в Пловдив.“ Тук се редуват митове, сред които най-силно се откроява този за Итака: „магнитното поле, което прави посоките възможни. Само Итака те прави видим за света. И за самия теб“, тук се преосмиля българската история в не най-положителните краски („От Аспарух сме в преход, който няма да свърши. Части от ордата винаги ще се изнасят на Запад. Останалите ще се държат като завоеватели, а не като стопани, които се грижат за градината, която е земен рай, не ли?“), тук се редуват кратки афоризми, които те приковават в себе си и не пускат да продължиш бързо напред:
Бог е възможност на човек да разговаря със себе си.
Всеки мит е увеличителна лупа, през която човек надниква в себе си и разбира ближния.
С човека се случва само едно: времето преминава през него като тревожен въпрос.
И пак тук се разполагат малко по-дълги текстове като историята за електротехника Панайотис, който поправя ветроходни лодки, ударени от мълнии; за златното паве, символизиращо седмото тепе на Пловдив; трагикомедията с фойерверките, които увенчават неочаквано една гръмотевична „Ода на радостта“, през която се разбира, че „вечността е относителна категория“; за плаващата изложба, която не е съдено никой да види (или почти, защото и от това крушение са спасени останки), и още, и още.
Тук могат да се прочетат красиви думи за поезията:
И ако има българско изкуство, което ще пренесе като мост през вечността българския дух, то това не е българската музика, българският театър, българското изобразително изкуство. Няма да са и българските романи. Там, отвъд, сред скитащите щастливи и волни духове на различните народи и нации, ще ни пренесе българската поезия. Тя е прашинката, частицата бог, неразделимият на съставни части елемент, който ще остане след нас, за да остане и разказва неописуемия ужас и непоносимото щастие да си българин.
И тъжни думи за поетите:
Той, четящият българин, предпочита поетът да протестира, да се бунтува и в края на краищата да загива. За него веднага има ореол, място в читанките и… забрава.
Всъщност тази наглед тънка книжка би могла да е неизчерпаем източник на кратки вдъхновения, на внезапни импресии, на преследвания на ефимерни мечти и понякога случайни улавяния на мигове щастие. Имал съм привилегията да слушам Сашо Секулов в мигове на кротко красноречие и всички тези страници ми говорят с неговия глас и образ на обръгнал морски вълк, капитан на кораба „Поетична проза“ и вечен Одисей, заслушан в омайния зов на сирените. И е хубаво, че позволява и на нас, сухоземниците, да изпитаме чрез думите му това сладко щастие да си погълнат изцяло от омаята на морето, небето и свързан пак с детето, което си бил.
