Започнах седмицата с Лъвкрафт и я завършвам с него, отново с твърде подходящите за подобно писание късни часове. След като миналия уикенд прочетох шест раказа на ХФЛ и в понеделник писах за тях, получих не един и два съвета да се добера до “Възкресителят”. По щастливо стечение на обстоятелствата се оказа, че една моя нова позната има книгата и дори ми я подари, за което аз съм безкрайно благодарен и още се чудя с коя моя да върна жеста.
Но да се центрираме върху книгата, за чиято корица и оформление ще пиша накрая, защото според мен са по-ужасяващи и от разказите на ХФЛ, но той няма вина за това.
Днес ми бе обяснен един тънък момент, който нямаше да хвана сам. В книгата, именувана “Възкресителят”, има две творби – един кратък роман с това име и подзаглавие “Случаят с Чарлз Декстър Уорд”, и новела от 6 свързани части, именувана “Хърбърт Уест, съживителят на мъртъвци”. Е, нещата не са баш така. “Възкресителят” е всъщност името на втората част – новелата, с оригинално име Herbert West – Reanimator, а първата от своя страна е с името, сложено за подзаглавие: The Case of Charles Dexter Ward. Но това е бял кахър, естествено.
Както и в предното ревю, трябва да се подчертае дебело, че това са все пак творби, писани доста отдавна. И Лъвкрафт, въпреки че е американец, пише точно като британски писател – натруфено, обстоятелствено, романтизирано, с малко герои и без сериозно вдълбочаване в тях. Разказвачът е отделен от действието, то самото се разказва в минало време, което поне на мен ми пречи сериозно да го съпреживея, да се гмурна в него – само мога да се чудя как един днешен писател би разказал тези демонични истории през погледа на героите. Но за времето си са били страхотни, това е сигурно.
“Възкресителят. Случаят с Чарлз Декстър Уорд” описва историята на едноименния младеж, който се забърква с тъмните сили, докато разкрива живота на свой предшественик, постигнал дълбоки познания във връзките с тъмни сили. Една вметка – малко е досадно, че във всеки разказ на Лъвкрафт се цитират едни и същи книги, чрез които пъкленикът стига до контакт със Злото. В случая младокът бива обсебен от своя предшественик и събитията проследяват отчаяните опити на неговия психиатър да го спаси, разкривайки бавно какво всъщност се е случило. Рационален човек, малко по малко той осъзнава, че има неща отвъд нашия свят… Да си призная, не ми направи особено впечатление, очаквах по-зловещ край.
“Хърбърт Уест, съживителят на мъртъвци” за сметка на това ме израдва много. Изключително кратък, в шест преливащи се разказчета се описват извратените опити на едноименния учен, който с помощта на свой колега – разказвача – се опитва да съживи мъртвец. Опитите им продължават с променлив успех години наред, докато малко по малко лудостта го завзема, а някои от оживелите мъртъвци, избегнали повторна смърт от неговата ръка, не се намесват. Тази новела вече накара косите ми да настръхнат на няколко пъти, особено в един потресаващ момент, в който двуметров негър се изправя посред нощ на прага, стискайки в ръцете си части от детски труп. Якоооо! И расистко, де, но това не е актуално към времето на написване.
И в двете творби липсват Великите древни, а по нейзнайни причини ме привличат все повече и повече и може би точно липсата на атавистичния ужас, който буди тяхното присъствие, ми попречи да харесам наистина написаното, особено романа.
Други ревюта за книгата има в “Цитаделата”, “TANSTAAFL” и “Аз чета”.
––
Сега са оформлението. Кошмар, абсолютен и безмилостен кошмар, който тотално окепазява страхотната работа, свършена от Адриан Лазаровки по превода и вписването в ритъма на повествованието. Корицата – нарисуван героят от “Възкресителят”, ок, но защо цицорест изрод над него? Двата надписа – “Библиотека “Legion” и “Зовът на Кхтулу” стоят като сложени с “Пейнт” от някой нескопосаник като мен, като вторият има и сянка?! Двукратно повторение на Стивън Кинг – ок, разбирам, че това продава, но малко прекалено, а?
Вътре. Безобразен избор на шрифт, подходящ за детска книжка или романтичен роман – толкова ли няма по-“страшни” шрифтове, достойни за Лъвкрафт. Големината на шрифта май е 12 или 13, може и 14, максимално уголемен, та книгата да го докара до 300 страници, като с нормален шрифт би спестила 50-60 със сигурност, без да се отрази на четенето ни най-малко. Кавичките не са по български маниер със сигурност, но иначе почти не видях правописни и пунктуационни грешки, което е добре.
И последно, ако някой смята, че съм твърде злостен с горните ми думи и по-рано не съм пишел и думичка за оформлението – вярно е. Научих много, сега вече знам за какво иде реч, знам кое е направено добре и кое не е. Знам и виждам кога издателства си разиграват коня и издават добри творби по подобен кошмарен начин, или пък с цел ниска цена прибягват до абсурдни меки корици и вестникарска хартия на 1000-странични романи. И ако това се приема безкритично, ще продължава така и ще става по-лошо. Разбирам, че един фен иска само да се добере до книгата – но когато тя е в този вид, той трябва да заяви мнението си. Както аз още дивея, че нямам “Хиперион” в достоен вид в библиотеката си.
От същия автор
