Обичам, когато някой от съвременните майстори на перото отдава дан на предходниците си, на класиците. В случая „Възкресяване“ е почит не само към „Франкенщайн“ на Мери Шели, но и към края Кинг откровено възкресява духовете на Лъвкрафт и Макън, като предава точно тоя първичен ужас, който лъха от техните творби. Иначе историята си има достатъчно елементи, които да привличат внимание в наши дни – пастор, който губи вярата си, отдава се на електрическата си обсебеност, преминава през езотеричен катарзис и отива отвъд границите на здравия разум; историята на рокаджия от средна величина, който се измъква от капана на наркотиците, за да навлезе в по-опасно блато; прекрасна сатира на кошмарното увлечение по проповедници в Щатите, които богатеят безмерно от хорската глупост, невежество и наивност.
Опитът на Кинг му позволява да разказва една обикновена история и все пак да не можеш да се откъснеш от страниците. Описанието на живота на Джейми, на неговото детство, на случайното му увлечение по музиката, което предопределя всичко, на първите свирения с банда, на любовта с мечтаното момиче… всичко това е описано леко, наситено, истинско, просто на човек му се иска да остане в тая сигурна плоскост на реалността, на битовото ниво. Но това си е Кинг. И сред тая обичайна история пада сянката на пастора Чарлс Джейкъбс, който с отработена страст размахва божието слово, проповядва с обилни цитати от библията, въобще върши тая пламенна работа, която още задълго ще се счита за важна и свята. Но неговият бог му е подготвил жесток удар – жена му и детето му загиват в жестока катастрофа. И се започва…
Джейкъбс губи вярата си, а май и ума си… в протежение на книгата той крачка по крачка се превръща в архетип на луд учен, може би ако си го илюстрирате с образа на Емет Браун от „Завръщане в бъдещето“, ще разберете. Само махнете забавата и усмивката – и ще видите мрачен мъж, който изнася панаирно шоу с електрически трикове, а по-късно се завръща към религията, за да качи „левъл“. Джейкъбс жъне триуфален успех като проповедник и лечител с непонятни способности, а към него се стичат не само безброй болни, но и безчет долари, както е обичайно за този тип занимание. Тук пътищата на двамата главни герои се пресичат отново, за да поемат към предопределения връх – там, на една висока скала със забит железен кол в нея, който привлича безотказно мълниите. Там един бог ще бъде призован. И ще се отзове.
Стивън Кинг знае как да наелектризира действието – последните стотина страници се четат шеметно бързо. Краят е хем объркващ, хем логичен, ще го мисля, нямам ясно мнение още за него, толкова стряскащо бе всичко случило се, но, както казах, ако го гледаме през призмата на отдаване на почит към Хауърд Лъвкрафт и Артър Макън, изглежда напълно на място. „Възкресяване“ не е от най-великите романи на Кинг, но в никой случай не е от слабите му, определено ще бъде запомнен.
