А конят, какво да е, друго нещо си е! Кога се на кон качиш, тогава вразумяваш защо господарите мразят на кон да те виждат. Издига те конят високо, далече от калната земя. С това голямо добиче под тебе някак по-важен се усещаш, по-силен, по-недокачлив. Разумяваш, че и господарите са досущ като тебе. Кой господар това ще иска?
Всеки издател си има по някоя книга, която намира за особено важна и ценна, но не винаги те са популярните сред читателите. „Възлюбените“ на Боян Йорданов е такава важна за мой колега, който настоятелно на два панаира поред ми я препоръча и в крайна сметка нямаше как да не му се доверя. И да, беше прав – това е мощен дебют, който заслужава да бъде прочетен и обговорен, това е ясна и недвусмислена заявка за появата на писател, който владее езика в негова изконна дълбина и който умее да го вае в каквито си иска посоки – в случая в сладка (пред)възрожденска реч. Слагам скобите, защото е въпрос на исторически спор къде ще се сложи долната граница на българското Възраждане, само условно тя е позиционирана около Паисий Хилденарски, който показателно се прокрадва и сред тези страници, за да даде поне някаква ориентация за времето, в което се развива действието, редом с някои други духовни лидери от епохата. И да, би било много лесно да направя аналогия с „Възвишение“ на Милен Русков – би имало основанията, но би натоварило дебюта на Йорданов с излишни очаквания, не че той не би ги оправдал, чини ми се.
А кога пранги на ума имаш, чакай скоро и другите да ти закачат. От неучение, вика поп Тодор, е всяка душевна болест и всяко зло за человека.
Ето го овчаря Велко, един от многобройните невидими за Европата обитатели на българските земи в Османската империя, за които никой не чува, никой не знае – още в началото с горест се описва как всички околни народи се знаят и тачат, а нашият стои покорен и безгласен. Живее си той предначертаната орисия, нехае за букви, знания, той всичко си знае отнапред, плаща си на турците да го „пазят“ уж, по едно време и на хайдутите му се налага да започне да плаща за опазване, пък ей го, „па мина се, не мина време, гледам, стадото оредяло“. И точно този пасивен жител на империята избира Боян Йорданов, за да ни покаже вълнуващо събуждането и на един човек, и на един народ – събуждане чрез четмото и писмото, чрез излизането от несвършаемото покорно настояще и осъзнаването на споделеното минало, което може да отведе до разбуненото бъдеще. Този овчар получава сабя като подарък още в началото – и като пушката на стената, тя трябва да се развърти и да пролее поганска кръв. След което вече с безметежния, та макар и мъчен живот на тоя человек е свършено – пред него се простира приключенският друм и той поема смело по него. Велко не е герой, който ще вземе съдбата си в ръце леко, дори за малко сам да стане курбан, за да излезе наяве скрито съкровище, после става иманяр, сам се хваща да „пази“ кошари, че и мома има да се спасява от турчин, който я е поискал и не приема отказ. Една след друга се редят различни перипетии, чрез които авторът изважда наяве образа на българите в ония предвъзрожденски години, когато още историята не е дошла по нашите земи. Това е образ, в който се преплитат първите повеи на националистическите идеи, тук религията е всичко – и задава ясни черно-бели рамки кой какъв е и каква роля му се отрежда, тук животът е постоянен низ от борба за насъщния, а сиромашията и гладът никога не са далеч.
Една любов, сега, ако речеш, че почне, напролет ей с тоя сняг ще се стопи, ама гладорията – тя ще си остане! Празна паница любов не пълни.
Но истинската съграждаща образа на Велко драма е тази със семейството му, с намирането на голямо имане („Мале, мале! Така сладко само злато може да дрънчи и кога ти злато дрънчи, нищо друго не чуваш! Магесническа работа!“), разделянето му, опитите да се начене търговия, загубата и печалбата, които вървят ръка за ръка, и изборът дали човек ще е роб на парите, или ще им е господар. Редом с тези крамоли този смелчага се оказва и преписвач на най-важната история в нашата история (повторението е нарочно), тук вече неговото пробуждане е пълно, като духовна личност той е вече пълна противоположност на себе си от началото, тук Велко вече може наистина да прави разликата между добро и зло и да приема неизбежните жестоки удари на съдбата, която му отнема всичко. Това е всъщност книга за свободата – от началното неразбиране на самата концепция за нея до думите, които Велко изрича от сърце към края:
Драго ми е, бай Митре! Волно ми е! Свобода ми прииде!
Наглед „Възлюбените“ е приключенска книга за един човек, който преживява пълна трансформация по страниците. Но всъщност е книга за един свят, който едва начева своята пълна промяна, върху него точно започват да действат неведоми сили, проникват вълнуващи идеи, разбуждат се умове и души, заспали от векове. Историчният пласт на романа е крехък, но достатъчен, за да се разположи върху него една звучаща като излязла от легендите история, която увлича, а ромоленето на този красив език просто те носи с лекота все напред. Впечатляващ дебют е тази книга за Боян Йорданов, осмислен, премерен, със силен и неромантичен край, всичко в този роман е сложено на правилното място и изгражда мост, по който читателят от нашите видимо все по-безпросветни дни да иде там, където българският народ е решил чрез четмото и писмото да промени живота си към добро. Кръгът е затворен и май трябват нови будители от новия ни, този път самоволен духовен сън.
Изключителна рецензия на Радослав Иванов за книгата има в сайта „Пловдив чете“.
От същите жанрове
