Вчера Маркес повлече крак в новия вид на Книголандия, но днес вече се насочваме към онзи скромен списък с книги, които си бях подготвил за четене по време на въздългичката лятна почивка. Отсега ви казвам, че първоначалният ми план да прочета ред сериозни нехудожествени книги, за които все не намирам време, се провали абсолютно. Вместо това почти всички романи бяха изгълтани с огромно удоволствие, но един сред тях ми направи най-силно впечатление – „Възвишение“ на Милен Русков. От излизането й в края на миналата година се изговориха доста неща за тази книга, повечето преумни, така че аз няма нужда да се напъвам излишно. Но и този блог никога не е бил място за литературна критика. Това е мястото, където книгите са приемани лично и отношението към тях е такова – понякога се влюбвам в тях, понякога ги намразвам, а изпитаното клише допълва, че може и да е по-лошо – да ми останат безразлични.
Е, както се вижда от звездичките горе, „Възвишение“ в от първите – тези, които покоряват. Отново изграденото автоматично мнение – патриотарски възрожденски роман, – се оказа, както често започна да ми се случва, дълбоко погрешно. Вместо това затънах сред едно зряло и мощно произведение, с хипнотична сила и притегателността на голотата – на свалените маски, на премахнатите романтични наслагвания, на отказа от елементарната патриотарщина, заучавана от коравия чин и утвърждавана от националната митология през останалата част от живота – сами видяхте колко елементарна и първосигнална реакция предизвика очевидно фалшивата и целенасочено популистка „новина“ за премахването на Ботев от учебниците.
„Възвишение“ е роман за обикновените хора малко преди Освобождението. Това е роман за техните мисли, действия, за техния светоглед, страхове, надежди, мечти – за това, което са те. Запазеното в написаното от тях, което историята, подчинена на националната идеология, замита под масата, докато гради един романтичен, красив, страстен, но… неверен из самата си основа образ на този период. Роман за българите от онова време, с целия им чар, но и с всичките им недостатъци.
А пише ли Русков – пише зверски силно, използвайки пъстрата хаотичност на възрожденския език като добре наточено оръжие за постигане на целите си – дали да разсмива, дали да разстрелва умове и души с немислими откровения. По подобен начин в съвсем различен свят ме пренесе Петър Делчев със своите „Трънски разкази“ и за пореден път се убеждавам колко огромно значение има основата – изборът на езика, на думите, на изразните средства – за внушението на едно произведение. Във „Възвишение“ използваният език има превес над действието – той е същинският герой, прероден в наши дни, макар да не са минали и 150 години от описваните в романа времена.
Действащите лица в романа са по-дишащи от огромна част от хората, които срещаме катаден по улиците. Те са същински рожби на времето си – в главата им е същински миш-маш от знания, от заблуди, от суеверия, от простонародна вяра, не много отличима от езичество, но и от страстна вяра в писаното слово и в револуцията – тази, която вече е отпочнала и неминуемо ще се случи. По своята същност за момента тя е трудно отличима от обикновено разбойничество, с тази разлика, че причакваните в теснините богати търговци не са лишавани от всичките си пари, а само от част от тях, както и получават обещание, че ще си получат загубеното, когато дойде свободата. Героите на Русков са съвременници на днешните застинали в богоподобност национални герои и най-малкото може да се каже, че имат противоречиво мнение за тях. Методичността на Левски може да се тълкува и като нерешителност, а слабостта му към църковни люде е приемана като недостатък – за сметка на това харизмата на Димитър Общи е безспорна и ореолът около неговата неустрашимост е далеч по-силен от този на организатора на комитети. Живеещите в Румъния са гледани с подозрение, а дори и очакваното спасение от Руската империя е гледано и със страх – прочутата недоверчивост на българите е в ход и никой не е застрахован от критика, от присмех и принизяване тип „Тоя ли, бе, аз на тоя…“.
„Възвишение“ се издига през погледа на двамина приятели – Гичо от Котел и Асенчо от Жеруна, които революционерстват с Димитър Общи, участват в обира при Арабаконак и имат дейно участие в последвалите събития. При непрекъснатите им пътувания насам-натам из българските земи Русков рисува една територия, окована между миналото и бъдещето, с усещане, че нещата се променят, но и с неособено голямо желание за това. По страниците има много патриотизъм, много смелост и жертвоготовност, но има и още повече пасивност, равнодушие, страх и каквото пожелаете – точно както е било в действителност, защото всенародните пориви почти всякога се оказват добре обрисувани митове.
При все това, романът е невероятно забавен през почти цялото си протежение – това е роман-сатира и гротеска, който няма нужда да задълбава в крайности, а му е нужно само да бъде правдив – от описанието на проникналите в изкривена форма европейски привички като миенето на ръце преди ядене до самоосъзнаването на бунтовните българи като част от един по-голям процес на промяна на европейския континент. И на знанието като върховна ценност и единствен път за промяна на статуквото – героите на Русков четат много, обсъждат прочетеното, пречупват го през своя мироглед и съзнават себе си чрез него.
Истината е, че „Възвишение“ е роман, в който жени като действащи лица няма – по повелите на времето си и по решение на Русков да ги спази. Жените са само подчинен фон на мъжкарските времена на предосвобожденска България и това не може да бъде променено или подминато. Романът в никой случай не е и за нежни душици – говорът на героите е откровен и груб, изчистен от нюанси и пъстър като шарена черга – жив, дишащ език, който съм склонен да приема за добре наподобяващ възрожденския и доставящ истинско удоволствие при четенето. Вкусен език.
За финал:
Изрично препоръчвам „Възвишение“!
Трябва да прочетете този роман – от него не само ще получите безкрайно удоволствие от майсторското действие и език, но и ще получите така нужния в наши дни лек срещу елементарното патриотарство, което пак надига глава.
А то е страшно в своята ксенофобия и ограниченост.
Вижте откъси от романа в „Либерален преглед“, „Литературен клуб“ и „Литернет“, а за романа е писано още в „Dualis“, „Капитал“, сп. „Пирон“, „Аз чета“.
