Не очаквах точно „Вярващият мозък“ на Майкъл Шърмър да ме убеди да съм по-толерантен към вярващите в някой от хилядите богове, които човечеството е нароило, в окултното, в извънземните, в конспирациите, в астрологията и дори най-неразбираемото – в честните политици, но това е положението. С вещина един от най-скептичните учени на планетата рисува мащабна картина, в която описва защо хората вярваме в толкова много неща, дори и при пълното отсъствие на доказателства за кое да е от тях, както и защо ни е вродено умело и със замах да игнорираме всеки противоречащ на личните ни вярвания факт. Разбира се, Шърмър признава, че това със сигурност важи и за собствените му разбирания, но ясно показва защо само науката има нужните механизми, с които субективизмът да бъде премахнат, при което реалността лъсва такава, каквато е, а не такава, каквато ни се иска да бъде.
В началото бе вярването:
Оформяме вярванията си по разнообразни субективни, лични, емоционални и психологически причини в контекста на средата, създадена от семейство, приятели, колеги, култура и общество като цяло; след като оформим вярванията си, започваме да ги защитаваме, оправдаваме и рационализираме с разнообразни интелектуални основания, състоятелни аргументи и разумни обяснения. Първо идват вярванията, после ги следват обясненията.
От това твърдение произлиза едно не толкова близко до ума, но май силно истинно, съдейки колко интелигентни хора познавам, които умело и със завиден ентусиазъм вярват във всякакви шашмотевинки:
Умните хора вярват в странни неща, защото са развили умения в защитаването на вярванията си, до които са достигнали по не-умни причини.
Тръгвайки от тези позиции, Шърмър обследва издълбоко някои от най-разпространените вярвания на планетата, сред които религиозната вяра в различните й проявления като преживявания, близки до смъртта (тунела, виденията и др.), разговори с мъртвите, това, че тялото олеква с 21 грама при смъртта, в съществуването на призраци, вярата в магии, в психични феномени като разните му там гадатели и лечители, използващи какво ли не, в свръхестественото, в екстрасенси, врачки и гадатели, в сложни до невъзможност конспирации като тези за 11 септември или убийството на Джон Кенеди, в астралните реения, картите таро, астрологията, акупунктурата, хиропрактиката, отвличания от извънземни и какво ли още не… Защото, разбира се, „Истината е някъде там“ и „Искам да вярвам“, двете мантри от „Досиетата Х“.
Оправията с тези неща не е лесна, както е видимо от милиардите, които си имат афинитет към някое от тези неща или пък са си изградили стройна, пък била тя вътрешно противоречаща си система от тях.
Проблемът, пред който сме изправени, е, че суеверието и вярата в магии са на милиони години, докато науката, със своите методи за контролиране на променливите с цел избягване на фалшивите позитивни грешки, е само на няколкостотин години. Мисленето в областта на битуващото мнение идва естествено, научното изисква обучение. Всеки шарлатанин, обещаващ, че (А) ще излекува (Б), трябва само да представи няколко измислени истории за успеха си и да ги представи под формата на разкази от очевидци.
Еволюционно сме настроени да съзираме връзките между нещата, да откриваме модели в хаоса, да вселяваме смисъл в това, което се случва случайно. Шърмър въвежда две понятия – патернизация и агентизация, като първото е тенденцията да се откриват смислени модели и в смислени, и в безсмислени данни, а второто – тенденцията да се изпълват тези модели със смисъл, намерение и действаща сила. И това е нещо неизбежно, както той пише: „Нищо не можем да направим против това. Мозъкът ни е еволюирал, за да свързва точките в нашия свят и да получава смислени модели, които обясняват защо се случват нещата. Тези смислени модели се превръщат във вярвания.“ Това отвежда и до следното заключение:
Затова вродената позиция е да се приема, че всички модели са истински, т.е. всяко шумолене в храстите е опасен хищник, а не повей на вятъра. Това е основата за развитието на всички форми патернизация, включително суеверията и вярата в магии. Протекъл е естествен подбор за когнитивния процес, който предполага, че всички модели са истински и всички омоделявания представляват истински и важни феномени. Ние сме потомци на тези примати, които най-успешно са прилагали патернизацията.
И излиза, че суеверията са били нещо полезно, дори и днес да изглеждат от забавни до абсурдни:
Оттук еволюционното обяснение за суеверията е ясно: естественият отбор върви в полза на поведение, при което се правят множество неверни каузални предположения, за да се установят тези, които са важни за оцеляването и репродукцията. С други думи, ние сме склонни да намираме смилени модели, независимо дали ги има или не, и за това има основателна причина. В този смисъл грешните модели като суеверието и вярата в магии не са толкова когнитивни грешки, колкото естествени процеси на учещия се мозък. Не можем да елиминираме ученето чрез суеверия, защото така елиминираме ученето като цяло. Въпреки че разпознаването на истинските модели ни помага да оцеляваме, не е задължително създаването на фалшиви да ни убие, затова феноменът на патернизацията преминава през процеса на отсяване при естествения отбор. Понеже трябва да правим асоциации, за да оцеляваме и да се възпроизвеждаме, естественият отбор е вървял в полза на всички стратегии, включващи създаването на асоциации, дори тези които водят до фалшиво позитивни грешки. От тази еволюционна гледна точка вече можем да разберем, че хората вярват в странни неща заради еволюиралата ни необходимост да вярваме в нестранните неща.
Посочвайки множество примери, Шърмър показва колко лесно хората решават, че нещо е истина, и колко трудно, почти невъзможно е да се откажат после от това си убеждение, дори и при смазващо количество факти в подкрепа на противното.
Изследванията подкрепят това, което аз наричам предположение на Спиноза: вярата идва бързо и естествено, скептицизмът е бавен и неестествен, а повечето хора имат ниска поносимост към неопределеност. Научният принцип, че едно твърдение не е вярно, докато не се докаже обратното, е в противоречие с нашата естествена склонност да приемаме като истина това, което можем бързо да разберем. Затова трябва да възнаграждаваме скептицизма и недоверието и да подкрепяме онези, които желаят да променят мнението си заради нови доказателства. Вместо това повечето социални институции, най-вече религиозни, политически и икономически, възнаграждават упованието в доктрините на вярата, партията или идеологията, наказват онези, които оспорват властта на лидерите, и не одобряват несигурността и особено скептицизма.
Адски интересно е още нещо:
Всъщност прякото сравнение между вяра и неверие и във вярващи, и в невярващи не показало разлики, което навело Харис и колегите му на заключението, че „разликата между вяра и неверие, изглежда, не зависи от съдържанието“. Иначе казано, както вярващите, така и невярващите оценяват истинността на религиозните и нерелигиозните твърдения в една и съща област на мозъка. С други думи, няма „модул за вяра“, нито „модул за неверие“ в мозъка, нито мрежа за лековерие или мрежа за скептицизъм.
За да не се отнасям в още пространни цитати, ще посоча само един пример за когнитивна заблуда, която безброй хора приемат като доказателство за живота след смъртта:
Д-р Джеймс Уинъри е бил нает от военните да ръководи тренировките и изследванията на пилотите в центрофугата на Военноморския и военновъздушен център в Уорминстър, Пенсилвания. Той открил забележително явление: повечето от пилотите изпитват нещо, което Уинъри нарича „сънчета“ – кратки епизоди тунелно зрение, понякога с ярка светлина в края на тунела, както и чувство за реене във въздуха, понякога парализа, а често и еуфория и усещане за спокойствие и безметежност при връщането в съзнание.
Звучи ли ви познато? Това са и характеристиките на преживяванията, близки до смъртта (ПБС), популяризирани за пръв път през 1975 г. от Реймънд Мууди в книгата му „Живот след смъртта“, а сега познати на всички чрез уникалния си набор от признаци, които включват: (1) усещане за реене или летене, при което можете да погледнете надолу и да видите тялото си, обикновено се нарича извънтелесно преживяване (ИТП); (2) преминаване през тунел, коридор или спирална камера, понякога с ярка светлина в края; и (3) евентуално съзиране на любими хора, които вече са починали, и/или божествено изображение или фигура. Уинъри успял да предизвика първите две от тези състояния повече от хиляда пъти през шестнайсет години на изследвания в контролираните условия на центрофугата, дори да направи видеозаписи на пилотите, когато припадат, и да отбележи, че в този момент те изпитват това преживяване. Това не оставя съмнение за причината: хипоксия, тоест недостиг на кислород в мозъчната кора.
Много интересна е и откриването на генетична предразположеност към суеверие/религиозност, като дори Шърмър твърди, че тя има преимущество пред социалната среда:
Въз основа на тези резултати изглежда, че хората, които израстват в религиозни семейства и впоследствие стават религиозни, го правят най-вече защото са наследили предразположение – от единия или и от двамата родители – да откликват положително на религиозните чувства. Без подобно генетично предразположение религиозните учения на родителите, изглежда, почти нямат траен ефект.
Разбира се, гените не определят дали някой ще избере юдаизма, католицизма, исляма или някаква друга религия. По-скоро вярата в свръхестествените агенти (Бог, ангели и демони) и посвещаването на някои религиозни практики (посещение на църква, молитви, ритуали), изглежда, отразяват генетично базирани когнитивни процеси (стигане до заключение за съществуване на невидими агенти) и личностни черти (уважение към авторитетите, традиционализъм).
В края на книгата Шърмър успява според мен да се доближи до нивото на Карл Сейгън от „Свят, населен с демони“:
Време е да пристъпим отвъд еволюционното си наследство и историческите традиции и да прегърнем науката като най-добрият инструмент, създаден някога за обяснение на това как работи светът. Време е да работим заедно, за да се създаде социален и политическия свят, който да прегърне моралните принципи и все пак да дава възможност на природното човешко многообразие да процъфтява. Религията не може да ни го осигури, защото няма систематични методи за обяснение на природния свят, няма средства за разрешаване на конфликти по морални въпроси, когато вярванията на членовете на конкурентните секти са взаимноизключващи се. Колкото и недостатъци да имат науката и светските ценности на Просвещението, изразени в Западните демокрации, те са нашата най-голяма надежда за оцеляване.
Всъщност сред тези цитати не съм засегнал дори малка част от книгата – има цяла глава, посветена на политиката и как се формират вярванията там и колко лесно те се разминават с реалността – дали един човек има леви или десни разбирания се оказва не чак толкова разбираемо. Има описани прекрасни опити със суеверни гълъби, които показват колко е лесно да бъде внушено нещо несъществуващо.
Интересно е и началото, когато Майкъл Шърмър описва как като млад е бил силно, чак фанатично вярващ, и как малко по малко променил своите разбирания под тежестта на противоречията и на фактите – нещо, което се случва рядко, но и при мен имаше подобни скачания във вярванията, така че го прочетох с интерес.
Честно казано, очаквах книгата да е по-малко научна и по-популярна – повече ориентирана към обяснение на всякаквите глупости, в които се вярва, защото адски много неща практически остават вън от погледа на Шърмър, макар той да задава рамката на тяхното обяснение. Разбира се, ясно ми е, че тази книга ще бъде четена само от хора, които вече имат изградено позитивно отношение към скептицизма, но… все се надявам младите хора с още неизградена система от вярвания да я прочете, преди да го е грабнала някоя лъскава глупост.
От същите жанрове
