Със Стефан е така – oтиваш да пиете по нещо и никога не знаеш какво ще се окаже, че е написал. Един от най-разнообразните и талантливи млади писатели, той навигира из непознати морета така, сякаш винаги е плавал из тях, и точно тази му еклектичност силно ме впечатлява. Чел съм какво ли не от него – вижте например какви сюжети е поместил в сборника „Край до край“ („не просто струя свеж въздух – това е буря“) и ги сравнете с прозата му в „Орисия“ („концентрат от силни истории, напевен стил и отглас от други времена и други земи“), колцина могат да творят в две толкова различни посоки, а единствената ми чуденка е защо не откривам да съм писал за сборника му “Горе&Долу”, защото някак съм убеден, че съм го чел, но очевидно не съм. И когато той започна да ми говори за „Уендиго“ със страст, осъзнах, че пак е поел в изцяло нова посока – и че в крайна сметка моята работа и удоволствие е просто да го следвам. И стана добре.
Разбира се, моето поколение е отраснало с такива книги – или поне подобни, защото в безкрайните редици с индиански романи приключенските елементи бяха много по-силни, там нещата най-често бяха изключително простички като избор. Докато в романа си Стефан залага повече на мистика, на философия, на сблъсъка между различни типове вяра, оплетени с борбата за оцеляване. В средата на XIX век неколцина пътници се оказват спешени – в нощта конете им изчезват и внезапно рутинното им пътуване (доколкото може да е рутинно в ония години през земи на войнствени индиански племена) се превръща в смазващо изпитание. Всеки от пътниците носи в сърцето си тайна и за всекиго това пътуване е от решаващо значение – за някои наградата би била материална, за други – духовна, за трети е въпрос на живот и смърт да доведат до успешен край това начинание. Стефан рисува с умели краски вмрачаващата се ситуация на смелчаците, които навлизат все по-дълбоко в пустошта, докато, както написахме на предната корица, „вече е прекалено късно за молитви“. Малките дрязги и социалните различия между пътниците ескалират, а насилието не закъснява – но отличителното в този роман е, че то е скрито в по-голяма част от романа, всички важни сблъсъци се случват не пред очите на читателя и не пред очите на основната група. Смъртта е тук като вероятност, но не и като факт. И отчаяното дирене на отговора какво точно се случва и как да се спасят, пришпорва пътниците все напред към тяхната участ.
Името на романа е, разбира се, издайническо, няма как да се избегне предположението, че индианският митичен дух уендиго носи отговорност за всичко случващо се – точно както в „Ужас“ на Дан Симънс сеещото смърт свръхестествено същество катализираше трагедията на приклещените от ледовете моряци, описана гениално от фантаста. И тук авторът стъпва на реално историческо събитие за един индианец, екзекутиран заради канибализъм, но вгражда в историята много повече от класическите елементи на кървав хорър за оцеляване сред дивото. „Уендиго“ е всъщност мрачна метафора за борбата в полето на идеите – между местните езически вярвания и новопристигналия християнски бог, и всички пътници трябва да направят своя избор в сърцето си. И го правят чрез своите решения – и плащат цената за действията си. Героите са в своего рода чистилище, от което излаз сякаш няма – да, крайната им цел е някъде там напред, но всъщност не достигането ѝ, а съхраняването на душите е истинската награда, която трябва да заслужат.
Благодарен съм на Стефан Стефанов за това късче мистичен мраз в жаркото лято, на Живко Петров за страхотната корица, която направи, и на Ганка Филиповска, която бе редактор на книгата. Жанровата литература у нас е още жива и само се чудя накъде ще поеме авторът след тая книга. Едно знам – няма как да отгатна. И това е страхотно.
От същия автор
Още по темата
