Дами и господа, влиза Негово Величество Уиндзор Хорн Локуд III, наглец и биткаджия, баснословно богат и агресивен до дупка – един Батман без маската и джаджите, един Тони Старк без суперкостюма си – не че Уин не носи суперкостюми, но са от различен тип, и обича да ги сочи като пример, че не е ченге, защото кое ченге би носило такива облекла? Харлан Коубън позволява на този симпатичен антагонист да поеме кормилото на действието и той го сграбчва непоколебимо – „Уин“ е начало на поредица за него и определено е много по-добра от другото начало на поредица – „Непознатият от гората“, при все че излизат в една и съща година. В този трилър просто има всичко необходимо за забавление – вбесяващо забавен главен герой и достатъчно сложна загадка, за да може той да се вихри безцеремонно в разплитането ѝ.
Загадката е свързана с миналото на семейство Локус – далеч назад в близка времева последователност от имението им са откраднати две безценни картини, братът на бащата на Уин е убит, а дъщеря му е отвлечена, като с нея се случват ужасяващи събития, които по-късно отвеждат до скрито място на свирепо насилие, където много момичета са загубили живота си. Братовчедка му оцелява, но травмата продължава да виси над нея и близките ѝ – и когато едната картина се появява сякаш от нищото при смъртта на отшелник, живеещ в скъпарски апартамент, Уин подхваща следата като хрътка. И няма да я пусне, дори когато тя го отвежда до известен терористичен акт от миналото, около който загадките са много повече от известните факти. Група младежи са решили да се правят на герои, сгрешили са силно в преценката си – и от белята, която следва, тръгва пътека от трупове, водеща към настоящето. Локуд действа непоколебимо, преследва тези, които са се осмелили да се изправят срещу семейството му, а пътем трябва да се оправя и с един насилник, върху когото раздава своя тип правосъдие още по първите страници.
Уин е определено забавен герой, силен и оправен е като Джак Ричър, но за разлика от неговия спартански начин на живот, той се възползва доволно от парите си, включително и в избора си на сексуални партньорки чрез тайно приложение само за богаташи. Също така обаче и се самоиронизира постоянно, говори колко лесно богатството му отваря врати, които за други остават заключени, дори на едно място прави забавна литературна препратка: „Това не е роман на Джон Гришам за „човека срещу системата“ – в действителност малкият човек няма шанс.“ Харлан Коубън се е забавлявал, докато е пишел „Уин“, то си личи, и предава това забавление и на читателя – и се надявам да продължи точно тази поредица.
