Борис Акунин се завръща към обичаната си поредица за Ераст Фандорин и неговия спътник Маса в „Яма“, която връща времето назад, след като по-рано приключенията им хронологично бяха стигнали чак до Октомврийската революция и отвъд. Книгата отново се води от гледната точка на помощника, така че същевременно може да се приеме, че е втора в поредицата, начената с „Просто Маса“. В самото начало на миналия век заварваме детектива и помощника му в компанията не на кого да е, а на Шерлок Холмс и доктор Уотсън, а скоро след това ще се мерне и името на Арсен Люпен. Тази елитна литературно-детективска компания скоро е разтурена, а нов случай вече се е заформил под носа на руснака и японеца.
Откраднат е портрет, при това не твърде добър, нито важен. Но неговият собственик, мосю Дез Есар, е открит мъртъв още на следващата сутрин, а само уменията на детектива разкриват, че всъщност е бил убит – за пореден път виждаме демонстрация на дедуктивния метод на Ераст Фандорин. („Тази техника съчетава Рацио и Сатори – западното упование на логиката с източната мобилизация на вдъхновението“, както пише Акунин.) Той и неговият спътник като хрътки се впускат по малкото налични следи, без да подозират на какъв огромен заговор ще се натъкнат, до голяма степен свързан и с миналото на предците на Фандорин. Пред тях предстои да разкрият опасен подземен свят, в който среща си дават както ново причудливо прераждане на асасините, които бленуват да идат в обещания им рай, така и друг отглас от вековете – прилични на амазонки жени, които вярват, че бъдещето им принадлежи и след век в света ще настъпи нов матриархат. И които си приличат по това, че са крайно ефективни и смъртоносни.
Силните чувстване не подминават двамата мъже. Фандорин се увлича по красива и богата дама, която спасяват – поне временно – от жестока заплаха, а Маса среща достойна за самия него девойка, която се идентифицира, показателно, като „Просто Ема“. Но събитията няма да им позволят да се насладят на момента – скоро всички освен Маса са отвлечени от неведома сила и той трябва сам-самин да извърши чудеса от храброст, за да ги открие.
Чудя се как да определя „Яма“. От една страна, тя видимо не е от най-добрите случаи на Фандорин и Маса, от друга, си е забавно приключение, в което вторият трябва да вземе нещата в ръцете си и по рамбовски начин да се справи с многобройните врагове, за разлика от по-елегантните действия на изброените по-горе литературни персонажи. Акунин продължава да защитава гражданската си позиция в пасажи като този: „Русия е много голяма страна, в която има много на брой много големи затвори. В тях лежат както лоши хора, така и добри, при това повечето са от вторите. Винаги става така: когато страната се управлява от добри хора, в затвора попадат лошите, а когато управляват лошите, тогава е обратното. Русия е прекрасна страна, но властта там, за жалост, почти винаги е лоша…“, но след „Адвокат на Демона“ не съм и очаквал друго. Самият край на книгата ми дойде силно претупан и неочакван, но поне отговорите на всички загадки бяха дадени – включително тези, свързани с родословието на самия Фандорин и неговите причудливи предци.
P.S. Все пак да уточня, че в заглавието „Яма“ е използвано като име на божество, а не в по-прозаичното значение на български.
