Р. Ф. Куанг изобличава смело кривините на книгоиздаването

Хората подхождат към един текст с куп предразсъдъци, формирани въз основа на това какво си мислят, че знаят за автора…

Във „Вавилон: Тайна история“ Р. Ф. Куанг определено ме впечатли, а силна препоръка да прочета и „Йелоуфейс“ получих от книжното гуру Мила Ташева, нямат чет хубавите книги, към които тя ме е насочила. И беше права, това е една великолепна сатира на книгоиздателския бизнес на Запад (макар че някои неща съвпадат и с тукашните порядки), която отразява очевидно както лични преживелици на Куанг, така и важни теми като авторското право и плагиатството, обвинения в присвояването на културно наследство, ролята на етническата принадлежност като предимство и обратно – като провокираща дискриминация. Но най-вече това е роман за любовта към писането, която може изцяло да бъде погълната от амбицията за успех, в името на който всяка жертва е позволена.

Книгоиздаването си избира победител – някой достатъчно привлекателен, някой готин, млад и… о, хайде стига, всички си го мислим, затова нека просто го кажем – достатъчно разнообразен, и го обсипва с всичките си пари и ресурси.

Първата половина на книгата за мен е изключителна, просто не можех да сваля широката си усмивка, докато четях. Куанг ни въвежда със замах в живота на главната героиня Джун Хейуърд, която вече е опитала жилото (без меда) на книгоиздаването и определено не е постигнала успех с първия си издаден роман. В главата ѝ тече трагикомичен диалог със себе си и със света, който не е оценил таланта ѝ, а толкова прямо и обезоръжаващо звучат констатации като тази: „Всеки автор мрази издателите си“ или „Писането е самотно занимание. Нямаш гаранция, че това, което създаваш, има някаква стойност, и всеки признак, че изоставаш в лудешката надпревара, те запраща в дебрите на отчаянието. Гледай в собствената си паничка, казват хората. Но това е трудно постижимо, когато чуждите ръкописи постоянно биват навирани в лицето ти.“ И ето я и Атина Лиу, позната на Джун, която е постигнала всичко мечтано: „поредния издателски договор, номинации за награди, специални издания, сделки за чуждестранни права“. Тя е изключителна във всичко, а обикновената неудачница Джун може само завистливо и неохотно да адмирира нейните успехи, докато продължава самоунижаващо да се чуди защо Атина все още я търси и допуска в своята звездна орбита на успял писател.

До момента, в който Атина не умира по крайно нелеп начин. И Джун не се оказва притежателка на нейния незавършен ръкопис, за който никой не знае нищичко – роман за Китайския трудов корпус (вече знаех за неговото съществуване от друга книга – „Порцеланова луна“ на Джени Чанг) във Франция по време на Първата световна война. Изкушението да се възползва от него е твърде силно, а несигурните първи стъпки към присвояването му скоро се превръщат в устремно препускане към успеха, за който е жадувала толкова силно. Защото скоро Джун ще признае триумфално пред себе си: „Имам всичко, което някога съм искала – и вкусът е точно толкова апетитен, колкото винаги съм си го представяла.“ 

Джун се заема да преработи книгата, за да забрави някак си, че е „крадла, плагиатка, расистка“, дори успява да си въобрази, че промените, които прави, са наистина добри и качествено подобряват книгата, а особено внимание заслужава процесът, през който минава текстът, за да се превърне в публикувана книга. „Искам редакторката ми да ме харесва. Искам да смята, че с мен се работи лесно, че не съм инатлива примадона, че съм способна да нанасям промените, които иска“, признава момичето, а компромисите, които трябва да направи, се редят един след друг – като начало новото име, което ще окичи книгата – Джунипър Синг, нуждата от читатели, проверяващи за чувствително съдържание, а Куанг без никакъв филтър говори за проблемите с расовите предразсъдъци в писането и защо бели автори търпят критики, защото са употребили расистки тропи или стереотипи. Новата Джун има нужда се самосъгради наново като публичен образ, като използва отново примера на Атина, за да види „кои личности в общността трябва да следвам и в кои разговори трябва да се включа“, без да осъзнава, че сама постила пътя към по-сетнешното си онлайн остракиране. Въпреки всичко тя все пак съзнава, че е една самозванка, като се самооправдава с думи като тези:

Сега обаче виждам, че усилията на автора по никакъв начин не определят успеха на една книга. Бестселърите се избират. Нищо от това, което правиш, няма значение. Просто трябва да се наслаждаваш на облагите, с които е постлан пътят.

Точно тези облаги заваляват над младата писателка, която е постигнала всичко, което някога е искала. Така наречените от нея „Властелини“ са решили, че нейната книга е една от важните, или пък може би се е случило обратното и читателите сами са я въздигнали на полагащия ѝ се пиедестал: „Чудя се дали това не е финалният скрит механизъм на книгоиздаването: дали успехът на най-нашумелите книги не се дължи на факта, че в даден момент всички решават без каквото и да е ясно основание, че това ще е заглавието на сезона“ (тук се сещам за един чудесен цитат от „Сбогом на всички котки“ на П. Г. Удхаус, който гласи: „Веднъж на няколко издателски сезона се случва Събитие. По неизвестни и с нищо неоправдани причини голямото читателско сърце рипва възторжено и голямата кесия на публиката се изпразва, за да си осигури екземпляри от някой роман, промъкнал се на бял свят без предварителна реклама и чиято единствена претенция е радостта, че „Правоимащият информатор“ е споменал на два реда: „Става за четене“. Именно тези скоротечни и с нищо неоповестени промени във вкуса на четящите кара издателите да се редят на опашка за единични стаи с добре тапицирани стени в специализираните здравни заведения, а младите автори да търчат презглава да проверят дали е още вакантно мястото на касиер в кварталната бакалия.“).

Повечето автори ще признаят, че чуват глава на „вътрешен редактор“ – скептик, който се хваща за всяка дреболия и осуетява опитите им да завършат първите си чернови. Моят е приел образа на Атина.

Разбира се, този успех си има цена. Образът на Атина започва да преследва Джун като призрак, а скоро се появява и мистериозен профил в туитър, който вади на бял свят истината за кражбата на ръкописа. Куанг ни повежда към падението на младата писателка, в опитите ѝ да се самооправдае, да промени случилото се, да открие в миналото доводи, че е имала право да вземе книгата на Атина, а също и усилията, които са нужни, за да опази тайната си – особено след като се оказва, че не само тя знае какво се е случило. Тук вече за мен романът загуби досегашната си енергия и дори ми се стори, че на едно място Куанг самоиронично пише точно за това: „Писането ми удря на камък. Съставянето на първите две трети от книгата беше фасулска работа, но какво да правя с края? Къде да оставя главната си героиня, когато вече е замесен гладен призрак и развръзката не е очевидна?“.

Точно както във „Вавилон“, и тук завършекът по-скоро ме разочарова, но може би очакването ми Джун да прекрачи и последната морална граница ме подведе. В „Йелоуфейс“ е нарисуван много силен и трезв портрет на кривините на съвременното книгоиздаване, безмилостната борба не просто да се добереш до щандовете на книжарниците (или поне в „Амазон“), но и да преуспееш сред безбройните други високомотивирани пишещи. И никога причините за чуждия успех не са по-доброто писане, винаги може да се търси в друга посока – цвят на кожата, социален произход, „комерсиалност“, това изсъскано определение, което често служи да се отхвърли с лека ръка коя да е книга. Разбира се, романите за писатели и техните терзания могат да се обособят в цял отделен жанр, но ми се струва, че Р. Ф. Куанг е успяла да излезе от шаблона и с разголваща честност да ни въведе в свят, за който читателите само могат да догаждат. И те го оценяват, световният успех на книгата го доказва – и е напълно заслужен.