Ако П. Г. Удхаус ви е поомръзнал, но пък искате нещо подобно, „Упадък и падение“ на Ивлин Уо е точно за вас. Писана преди 85 години, книгата е запазила чудесната си свежест, с която вероятно е предизвиквала по-скоро възмущение към момента на излизането си.
Сатира от много висока класа, с лек оттенък на чисто злобеене, Уо описва неволите на Пол Нитопенс, който от учещ за свещеник се оказва скитник и попада в точно три затвора поред – частно училище за разюздани пройдохи, модернистичната къща на красива и порочна дама от висшето общество и… истински затвор, но пък с прогресивни похвати на управление.
Ивлин Уо заобикаля своя герой с минимална бройка второстепенни персонажи, кой от кой по-странен и с развинтено въображение, а техните приключения оформят собствени линии, не по-малко смешни от основната. В нея пък невинният Нитопенс е обречен да се носи по течението, а околните го насочват безмилостно в една или друга посока, което той приема с благодарност и без и намек за желание да прояви собствена воля.
Не бих искал да задълбавам каквото точно е искал да каже Ивлин Уо с тази книга, какви недъзи точно да бичува, защото все пак е писана в съвсем различни времена, между две световни войни, но очевидно на прицел са му както разхайтените благородници, така и тарикатите от народа, които всячески хитреят, за да се набутат сред хората с привилегии. Нитопенс е онзи комичен нещастник, който иска да прави нещата правилно, да бъде угоден на всички, но в никой случай не някоя досадна мижитурка – просто един симпатичен младеж, който плува сред безсъвестни акули.