След „Сянката“ доста скоро дойде и следващият сборник с жанрови, този път преимуществено фентъзи, разкази от Сибин Майналовски – книгата е и част от една видимо засилваща се струя от книги от млади (в широкия смисъл) наши автори, които успяват все по-лесно да стигнат до читателите. „Усмивка в полунощ“ за тъга остави в мен по-смесени впечатления от предния сборник.
От една страна, в книгата има серия чудесни разкази от цикъла „Кръчма ‘Зелената котка'“, по дух напомнящи ми на култовата „Кръчмата на Калахан“, и повечето от които много ми допаднаха. Определено бих чел още много за приключенията на Терънс ван Сторн, Били Зеленчука и Джонатан Деветте пръста, тези различни лица на един и същ герой, който с финес и усещане за лично безсмъртие може да разплете коя да е непосилна за всички останали загадка. От друга страна, според мен има прекомерно количество доста лични импресии, които авторът е писал повече за себе си и които просто нямат място в подобен, насочен към широка читателска публика сборник. Още повече че те са доста еднотипни, а и се допълват от ред авторови посвещения, които будят по-скоро тягостно усещане за преживени драми (които кой ли няма в живота си, разбира се) и отместват фокуса от иначе добрите разкази. Силно се надявам Сибин да не приеме като обидни думите ми, но искреното ми мнение е, че едно яко окастряне на селекцията разкази щеше да наточи сборника до степен да разсича с лекота неверието, че имаме силни жанрови автори. Безспорно и още редакторска работа е нужна, за да се доошлайфа стилът на разказите – една книга трябва да се харесва на читатели, които си нямат и идея кой е нейният автор, а това се постига с прецизна допълнителна работа, за да се получи тая сплав от талант и умение, която прави написаното запомнящо се.
Този път няма да се спирам поотделно на всеки разказ, който ми е допаднал, наистина са доста, особено тия с хумористично-алкохолен завършек след поредното премеждие за редовните посетители на кръчмата „Зелената котка“. Досега не бях чел разкази от този цикъл, който вече знам, че е добре познат на феновете у нас, но определено бих искал и за в бъдеще да следя развитието на тази вселена от чудновати герои, кой от кой по-голяма скица. Хареса ми и вмъкването на герой по образа на Петър Станимиров, определено Сибин е уловил маранята на магия, която трепти около него, и с вмъкването му в своята вселена я е обогатил с нов запомнящ се образ.
В сборника се намира и един от най-забавните хумористични разкази – „Последното БГ-фентъзи“ съдържа такова чудно количество хейт, че направо колапсира и създава черна дупка от чист смях след прочита. Но реалността пак е по-страшна, Сибине, вярвай ми 🙂
От същия автор
От същите жанрове
