Нямам идея как „Обсидиан“ подбират на кои по-стари книги на Лий Чайлд да направят нови издания, но с „Утре ме няма“ удрят в десетката – тринадесетата книга с Джак Ричър ме накара да стана в 7, за да почета час преди работа, а вечерта след тежкия ден просто седнах да си дочета, при все че бях планирал куп неща за вършене. Но с всяка страница залозите се повишаваха, точно както Чайлд така добре умее – от едно престъпление той успява да разшири сюжета до грандиозна конспирация, при това без да изглежда съшита с бели конци.
За разлика от по-късните книги за Ричър, които като че основно се развиват в малки градчета, този се вихри в Ню Йорк. Започва кротко. През нощта във вагона на метрото има петима пътници и нашия вездесъщи супермен. Който дори насън ще забележи, че единият пътник е крайно подозрителен и прилича на терорист-самоубиец. Да действа, е в природата му, и той го прави – следва изстрел и първата малка плочка от доминото е бутната. А в края, след поредица увеличаващи се плочки, Ричър ще се изявява като Джон Матрикс от иконичната екшън класика „Командо“, избивайки собственоръчно един куп от лошите. Но кои са те и какво правят в Ню Йорк, ей това е въпросът.
Чайлд здраво се развихря в „Утре ме няма“. От един трагичен инцидент започва да разплита нишка, която в крайна сметка омотава всички в онзи злощастен вагон, а пътем неговият герой ще се окаже на прицела и на полицията, и на ФБР. Забъркан е политик с тъмно военно минало, войната на Съветския съюз в Афганистан и секретното участие на американците в нея, а за цвят са вкарани зловещи варварски убийства от фанатични мюсюлманки. Май само във „Време за умиране“ видях пак така Ричър да губи самообладание при сблъсъка с най-грозните крайности в човешката природа, та да се впусне в собствено кърваво и безогледно разчистване на сметки. Цялата книга се движи с убийствено темпо и просто няма пускане, чак до страховития и крайно удовлетворителен край.
