8:51 часът. Музиката спряла. Басовият строг глас на Сергей Павлович отново прозвучал по радиото, този път бил съвсем сериозен: „Юрий, остават петнадесет минути“. Това бил знакът да запечата ръкавиците и да спусне прозрачния визьор на шлема си. В последните минути преди старта нямало обратно броене 5-4-3-2-1 в стил НАСА, което да се чува по високоговорителите (нямало и високоговорители). Двигателите на ракетата щели да бъдат запалени в предварително уточнен момент – 9:06 часа московско време. Експертът по насочване на „Восток“ Юрий Мазжорин казва: „Американците брояха само за да придадат повече драматизъм за телевизиите“. Последните секунди на Гагарин на Земята били почти лишени от напрежение.
– Стартов ключ в позиция на готовност.
– Прочистване с въздух.
– Празен ход.
– Запалване.
Един от най-великите мигове в историята на човечеството. Мощна ракета се стрелва към висините, преодолява ги и излиза там, където човек никога не е бил. Велик момент, който отвори вратата към… ами, засега почти никъде, съвременната цивилизация усвои близкия космос за глобалното си свързване, но всъщност наличието на хора там така и не е особено нужно. Но аз вярвам в лудаците като Илън Мъск, които задействаха отново космическата надпревара, макар и вече с различни цели и възможности. Толкова по-интересно ми е обаче да хвърля поглед назад – там, където тя започваше.
Когато преди няколко месеца излезе биографията “Първият човек. Животът на Нийл Армстронг” на Джеймс Хенсън, я прочетох с голямо удоволствие – чепат човек е първият стъпил на Луната, и животът му хич не е бил лек, макар че той не дава особен достъп до себе си, до мислите и спомените си. И все пак един от фактите, които ме впечатлиха в книгата, е, че е носел медал в чест на Юрий Гагарин, загинал година по-рано в нелепа самолетна катастрофа, обвита в неясноти, както толкова неща в СССР. И нямах търпение тогава да завърши преводът на „Юрий Гагарин. Истината зад легендата„ на Джейми Дорън и Пиърс Байзъни, защото основната ми мотивация да излезе тази книга на български бе, че не знаех почти нищо за руския пилот. И подозирам, че дори съвременниците му не са знаели, защото неговият образ бе образ не на човек, а на герой на СССР – шлифован, излъскан, бляскав до заслепяване.
А животът на този мъж е толкова по-интересен от официалната версия, толкова по-труден и сложен от пътя, който е трябвало да извърви Армстронг (макар че той воюва в Корея, което поизравнява везните). Момчето от село Клушино, което преживява немската окупация не без премеждия и опасни моменти. Обучението му в Саратов, където лети на Як-18, докато вечерно време ходи на лекции по авиационна теория. Награда – скок с парашут от крилото на самолета 🙂 Вербуването за секретната мисия, безбройните тестове и задачи, с които е трябвало да се справи. Сблъсъците с Герман Титов, основния му конкурент за първия полет в Космоса – особено ми бе интересно защо избират точно Гагарин, логиката на съветските лидери е праволинейна като валяк. Титов четял прекалено много (шегувам се, но и това го има като недостатък, да).
Всъщност една от силните страни на книгата е описанието на съветската космическа програма – за разлика от американската, руската е почти непозната, а мнозина от нея, особено най-заслужилите, са били толкова засекретени, че чак след падането на комунистическата власт или след смъртта им имената им стават известни. Гагарин е лицето на тази програма – но зад неговия полет стоят безброй неуморни учени и инженери, които го правят възможен.
Хареса ми, че Дорън и Байзъни не търсят жълтини – да, Гагарин не е бил светец в личния си живот, но това няма голямо отношение към личността му и делото му. Също както Армстронг, и той става планетарен посланик на технологичната мощ на СССР. През цялото време обаче той има една цел – да се върне в космоса, да лети отново. И затова се бори упорито за място в екипите. И точно затова и се оказва на онзи тренировъчен самолет, който го погубва. Двамата автори се спират пространно на инцидента, позовават се на разсекретени документи, на спомени на участници в спасителната акция и прочие – теориите са няколко и еднозначен отговор няма десетилетия след трагедията. Един живот, който започва наистина с полет към небето и завършва с полет към земята.
При излизането на книгата имаше възражения, че неруснаци нямали право да пишат биография на Гагарин. Глупости, казвам аз, защото важното в една такава книга е не националността на автора, а използваните източници. В пространен предговор двамата описват колко време са прекарали в Русия, с кого са се срещнали, кои местни журналисти с огромен опит са им помагали, какви трудности са имали, къде кого са открили, кой не е пожелал да разговаря с тях – Валентина Гагаринова например. Огромен и важен труд, след който остава книга, която се радвам, че излезе и на български, защото героите трябва да се помнят дори без митологизиращия плащ върху образа им – това е „Юрий Гагарин. Истината зад легендата„.
От същите жанрове
