Щеше да е хубаво да имам спокойни нервни клетки миналата седмица и да напиша ревюто за тая книга тогава, когато я дочетох – буквално на следващия ден видеото с проникновения прочит на Захари Бахаров на един от текстовете от „За неизбежната случайност“ на Иван Ланджев – „Българско селфи“, направи някаквъв вид синергия с предизборната истерия и беше споделено от хиляди и хиляди, което неминуемо доведе и до пик в търсенето на името на Ланджев. И ревюто ми за книгата му щеше да получи навярно повече внимание, отколкото сега – не че той самият им нужда от внимание, преди дни мина и триумфалната премиера пред стотици гости, но и това изпуснах, издателите през ноември не ходим по премиери, точно обратното, трудим се усърдно за бъдещите такива.
Истината е, че не обичам да чета кратки публицистични текстове онлайн, още по-малко по злободневните теми, сеирите в българския интернет са непрестанни, но нетрайни, като сапунени мехури се издуват и после спихват под натиска на следващата драма, държа се встрани, доколкото е възможно. Ланджев обаче е от хората, които много остроумно обговарят точно тези теми и това ще да е полезно – има нужда и от трезви гласове сред обичайния истеричен потоп от разбрали-недоразбрали, но абсолютно гневно-убедени. И в част от тази книга е събрана нещо като хронология на актуалните събития от скорото – но скоростта на трупане на нови сеири всъщност създава усещане, че са се случили така отдавна. Ще спомена само някои – ковид пандемията, истерията за ваксините, поредната нелепа песничка на Криско, вече забравените изцепки на министър Рашидов, за беда актуалните и предстоящи да са актуални изцепки на Слави (ех, тия едноименни герои на нашето време), доза прокурорски лапсус лингвета, шрьодингеровото ни състояние на едновременна постоянна корумпираност и усърдна борба с корупцията, оня татуиран безнаказник, дето уби момичетата с колата си, пиарските драми в Народния театър, както и силен акцент върху трагикомичните руски опорки за войната в Украйна и неизбежните руски класици, които вечно биват вкарвани в употреба за оправдание на каква да е мерзост, пък в случая са оправдани.
Всъщност самият Ланджев още в началото казва, че „Текстовете в тази книга нямат намерение да остават в историята“, но поне могат да останат в краткотрайната памет на обществото ни – защото ми се струва, че ние друга нямаме. Но той с много хумор говори и за по-сериозни теми като голямото нямане някога (точно днес, на 10 ноември, е удачно, нали?), за здравия боксов чувал, оставен от дядо му, пише бележки за любовта, споделя преводи на стихове, както и немалко фрагменти от фрагментираното ковид време, обяснява се красиво в любов към езика, предупреждава за заплахата от българската естрада, помества свои послеслови към издавани книги, включва текстове за бокс – но не спортни текстове, да е ясно, за джаз, за поети и писатели – толкова хубави са тия за поетите, за „Времеубежище“ преди да стане „Времеубежище“!, за още руски класици, но вече без военен контекст, и за да не пропусна нещо, да спомена хитрите седем предговора, които преливат далеч напред в седем послеслова.
И всъщност искам да завия обратно до началото на този текст – и да констатирам, че дори от цялата книга да остане в обществената памет само това само наглед смешно „Българско селфи“, ще е хубаво, защото тя цялата е точно това – едно направено с много хумор, лека ирония, докачлив сарказъм и усет за полезна шутовщина селфи на един твърде сериозно вземащ се народ. Иван Ланджев си играе с лекота с българския език, прозира думите зад привидните им значения, лесно ги вади от контекст и вади наяве техни страни, които остават скрити, и изобщо показва как несериозно всъщност можеш да си много сериозен във владеенето на дар словото. И макар това определено да е книга, която прилича на стена във фейсбук, то това ще да е от стените, които си заслужават да бъдат прочетени. Четем стени – ето това си звучи странно, да.
От същия автор
От същите жанрове
