…в зависимост от обстоятелствата дори плачът можеше да се класифицира като акт на неподчинение, който в неговата родина водеше само до едно последствие: бърза и безжалостна смърт. Закон в държавата беше да се усмихваш дори ако си разтърсен от болка; да преглъщаш онова, което изгаря гърлото ти.
Антиутопиите са сред най-популярните книги в последните години. Какви ли не общества са измислени от въображението на авторите, обединени около тоталитарна власт, абсолютен контрол над населението и… малко пламъче, което неизменно прераства в бунт, който разклаща системата и или я сваля, или поне показва, че човешкият дух не може да бъде пречупен. „Забранени истории от Северна Корея“ е също антиутопия, но в реалността – там, вдясно на нашите европоцентрични карти, където при снимки от Космоса едно парче земя се тъмнее в съседство с обляната в светлина южна половинка. Няма да забравя “Империя на ужаса” на Канг Чхол Хуан и Пиер Ригуло, нито как Макс Брукс в „Z-та световна война“ сатиризира милитаризма на тази територия, която живее за славата на господстващата фамилия, а слуховете, които разнасят информационните агенции от случващото се там, звучат като налудни фантазии (и част сигурно са). И все пак толкова от описаното в книгата е аналогично на случилото се в тоталитарните държави в други части на света, където една партия и един водач налагаха безмилостната си власт, че нямам особени съмнения, че истина лежи в основата му.
Но книгата, написана под псевдонима Банди (Светулката), не е посветена на тоталитарната власт и нейните издевателства. Това е сборник с истории за обикновените хора, които са се адаптирали малко или много към абсурдната си реалност, и дишат, живеят, обичат, оцеляват година след година. Някои от тях са повярвали, че промяната преди десетилетия е за добро, после са изтрезнели; други са очаквали обещаваното светло бъдеще, което винаги е хей там, зад ъгъла, но вътрешни и външни врагове винаги саботират неговото идване. Това е най-вече книга за любов по време на диктатура, която изисква на първо място подчинение и сляпо публично обожание на властта, а мислите – те са излишен лукс в свят, в който уравнената бедност е норма.
Историите от делника на севернокорейците са простички, но въздействащи. За семейството, което иска да избяга с дървена лодка; за празничния град, в който никой няма право да не празнува; за най-отдадените работници, които също не са защитени от това да попаднат на мушката на властта; за сина, който иска да види майка си за последно, но не получава разрешение да пътува; за страдащите от глад и жажда пътници на гара, затворена, за да мине специалният влак на големците; за децата, които се бунтуват винаги, дори да са расли сред непрестанна пропаганда; за неизменните жертви, които е нужно да се принасят, за да останат образите на Партията и партийците чисти, безгрешни и неопетнени… паралели със съветските времена ще откриете доволно, но с този източен нюанс на покорство, който не мога да разбера (както не можах да разбера и отдадеността на оня войник в “Не се предадох. Моята тридесетгодишна война”).
Но трябва да се отбележи, че „Забранени истории от Северна Корея“ не е документална проза, а литература, при това много добра. Това е овладяно перо с умело развити сюжети (макар да отчитам, че е превод от превод), с фин усет и към детайла, и към по-мащабната картина, която рисува, само мога да гадая какъв човек стои зад написването им и как живее един живот на улицата и друг – в ума си. Историите са датирани от началото на 90-те, но едва ли нещо се е променило съществено за обикновените хора. Защото колкото повече се тръби, че някое място е рай, толкова повече то ще да е адът.
От същите жанрове
