Оригинално заглавие: Collected Short Stories, 1951.

Преводач: Иглика Василева, Жаклина Хаимова

Корица: Мека

Година на изданието: 2007

Страници: 286

Рейтинг :

Време за четене: 3 минути

    До момента в блога съм писал само за „Луна и грош“ на Моъм, великолепен роман за сблъсъка на гения с морала и закона. Отмъкнах сборника „Забравени от бога“ от една приятелка, която непредпазливо ме остави насаме с библиотеката си. И се върнах назад във времето – в света на Британската империя, над която слънцето не залязва, на колонизатори, които се чувстват властници в най-екзотичните кътчета на планетата, и на красиви дами, които ги приласкават само с поглед. И които пренасят своите разбирания за добро и зло навсякъде – без да разбират, че времето им е безвъзвратно изтекло.

 150549  Тук са строителите на империята, благородници, които винаги са на положение – и за които слабостта е опасна, особено когато е показана в естествената им среда: парламента, където дебнат хищните очи на политическите съперници. Също и пищните салони, на които се събират най-отбрани люде с различни таланти и професии, а тяхното комбиниране е издигнато почти в наука. Религията си пробива път в разкази като „Клисарят“, но само да за бъде осмяна от прагматичния дух на времето. Но повечето разкази се развиват отвъд границите на Острова, сред безбрежните предели на империята. И Моъм далеч не се спира само на мъжете с шлемовете, а и на жените, тези практични британки, които също могат да пуснат корени навсякъде. Надникват и тайпаните, обезсмъртени от Клавел, които завещават и костите си на тези далечни земи. Но основното са отношенията между тези британци, осъдени да се скитат – техните любови и изневери, приятелства и вражди, благородство и цинизъм. За тях не винаги връщането на родния бряг е възможно, понякога дори мрачни магии могат да ги оковат и възпрат. Но най-често те сами издават присъдите си.

  Разказите на У. Съмърсет Моъм са меланхолични, тъжни и натоварени с толкова значения. За стила няма какво да говорим, безукорната красота на фразата, уважителните диалози, пламенното красноречие – всички тези белези на отминала епоха, те потапят в себе си. Но в един момент историите звучаха почти еднакво, някак равномерно и монотонно, като протяжните дни в тропиците или безвремието на морските пътувания. Или може би не улучих книгата в правилния момент, в по-заето време щеше да е отмора навярно.