– Изглеждате зле.
– Така ли?
– Трябва повече да се разхождате край морето.
– Права сте. Със сигурност не излизам достатъчно.
– С какво се занимавате?
– Пиша.
Изгледа го печално.
Много харесвам този маниер да се пишат къси трагикомични романи, който французите така добре владеят – например “Списъкът с моите желания” и “Какво поглеждаш най-напред” на Грегоар Делакур, “В очакване на Боджангълс” на Оливие Бурдо и др. „Загадката на Анри Пик“ на Давид Фоенкинос има точно това драматично-тъжно очарование, но едновременно с това е и прекрасна сатира на писателско-издателската завера, която пълни книжарниците с тонове хартия. И част от която радостно и шумно поема към безброй читателски ръце, а друга, по-голямата, безславно се връща обратно в мрачните хладни складове.
Всички мислят, че издаването е Светият Граал. Толкова хора пишат с мечтата някой ден да стигнат до това, но има нещо по-лошо от неиздаването: да останеш напълно анонимен. След няколко дни вашата книга вече я няма никъде и вие малко трогателно обикаляте от книжарница в книжарница в търсене на доказателство, че всичко това е съществувало. Публикуването на роман, който не среща своята публика, означава да материализирате безразличието.
В духа на Гробището на забравените книги на Карлос Руис Сафон и този роман започва с една особена библиотека – само дето в нея се събират ръкописите, които никой издател не е приел. Идеята е на Ричард Бротиган („Едно сомбреро пада от небето„), но един бретански библиотекар решава да го направи достъпно и за френските писатели или жадуващи да се нарекат така – тази част от историята е тъжна, смирена и много красива.
Някои писатели пресичаха цяла Франция, за да се отърват от плода на своя провал. Приличаше на някакво мистично пътуване, литературна версия на поклонничеството до Компостела. Така прекосяването на стотици километри, за да се сложи край на фрустрацията от непубликуването, придобиваше голямо символично значение.
След това вече влизат истинските герои – младата издателка Делфин Десперо, която е доказала своя нюх не само за добри, но и за продаваеми книги и която бързо прави кариера в издателския бранш. Както намира литературни бисери, така открива и мъжа до себе си, млад писател, чийто първи роман силно я впечатлява, тя го издава с всичката си страст, но… той така и не намира читателите си, както често се случва. Мъжът ѝ се заема да пише своята втора творба, която да му осигури успеха, който го е подминал, а тя го подкрепя всячески, макар няма как между тях да не се появят и проблеми. Защото, както сам Фоенкинос, може би самоиронично, казва:
Прекомерното писане може да направи човека инфантилен.
Двете линии се събират, когато Делфин и мъжа ѝ откриват библиотеката в Бретан. А със своята лека ръка от ръкописите тя вади книга, която има потенциал. Окрилена от тази изключителна възможност, тя проучва кой е нейният автор, но открива, че е починал. Но не само това – оказва се, че никой не е подозирал, че той е пишел, че изобщо е обичал да чете дори, най-малко неговата вдовица. Но на тавана на къщата им откриват книга, свързана с ръкописа… и легендата вече се оформя. Делфин знае, че за да се продаде добре един роман, е хубаво около него да има интересна история – а около този определено има.
Обсъждането продължи още доста време около този толкова особен роман. Остана твърде малко за другите творби, които щяха да илязат в същия период. Понякога така се решава съдбата на дадена книга – не всички имат еднакъв късмет. Определящо е въодушевлението на издателя, а той си има свои любими деца.
И се започва литературна вълна – романът става бестселър, мнозина критици го обявяват за шедьовър, а обстоятелтвата около намирането и написването му стават все по-интересни. Медиите гърмят, а дежурните киселяци започват да се ровят недоверчиво. Междувременно Делфин и нейният любим задълбават проблемите си, защото ревността от чуждия успех е често срещана сред писателите.
– Скандал ли искаш, любов моя?
– Да.
– Не и тази вечер, защото съм скапана.
Но много скоро, любов моя, много скоро…
И двамата добре знаеха, че тя винаги държи на обещанията си.
„Загадката Анри Пик“ е чаровен и бърз роман, който открито се шегува с кухнята на издателския бизнес – и хубавото, и лошото в него. Давид Фоенкинос иронизира и много от писателските заблуди, които витаят и около писането, и около издаването, пък и най-вече около реализирането на един роман – как може да се направи така, че да е търсен, има ли винаги работеща рецепта, какви жертви са нужни за това. Признавам, всичко ми беше ясно от самото начало, но това си е професионална деформация, знам как работят наистина нещата 🙂 Мисля, че книгата ще се хареса на мнозина, лек и приятен роман е. И рядко съм виждал толкова чудесни корици за една книга в различните държави.