Жоел Дикер се връща у дома – след три романа по далечни земи – „Истината за случая ‚Хари Куебърт‘“, „Книга за Балтиморови„ и „Изчезването на Стефани Мейлър“ за първи път нямаме име в заглавието: „Загадката на стая 622“ ни отвежда в богаташките швейцарски висини на елитен хотел и голяма частна банка на сериозен кръстопът в своето развитие. Всичко това – гарнирано не само с убийствен (буквално) любовен триъгълник, но и с присъствието на самия автор като герой, който жалее по изгубена любов и по изгубен издател, докато разкрива какво точно се е случило в миналото, за да напише поредна книга.
А този роман си е различен. От самото начало имах усещането, че авторът ме мами, че разиграва някаква имитация на истински сюжет, че пред очите ми тече пиеса, която в един момент ще отстъпи място на същинското действие и интрига – и странното е, че хем бях прав, хем грешах. Историята се завърта около убийство, извършено в луксозния хотел „Палас“, но кой е жертвата, се разбира дълго след началото. Потенциалните жертви са няколко, всички до един оплетени здраво – тук е наследникът на банка „Ебезнер“ Макер, който по кръвна линия трябва да я оглави, но дребна промяна в завещанието на баща му го е поставил в състезание с амбициозното парвеню Лев; за беда последният се справя много по-добре в бизнеса, за което спомага и факта, че Макер е и… шпионин, който често пътува на опасни мисии. А като прибавим, че бляскавата съпруга на банковия наследник му изневерява именно с неговия съперник (не издавам нищо, бързичко става ясно това), драмата е пълна и може да ме разберете защо мислех, че Дикер разиграва някаква шарада – класически любовен триъгълник между богаташи, отношенията между които изглеждаха твърде нагласени, за да са истински. И са.
Но и не са. И тримата имат достатъчно тайни в миналото си, с които швейцарският писател се занимава напоително – и малко отегчително понякога. Никой от героите не ми бе дори бегло симпатичен, а постоянните крамоли помежду им градираха почти до сапунен сериал в един момент, макар че все пак си имаше и обяснение за това – действията им в миналото поне имаха предимството да бъдат с истински хора, преди да са си сложили изцяло маските на амбициозни богаташи. Иначе линията със самия Жоел Дикер, вън от красивия му жест да опише колко важен е бил за него неговия пръв издател (нему е посветена и книгата), беше още една не твърде напасната с останалото действие посока, от която все пак произтекоха някои разкрития – не че не можеше същата история да се разкаже спокойно и без намесата от бъдещето на Писател (да, с главна буква, тук поне Дикер се самоиронизираше приятно) и неговата красива помощница.
Няма как да не намеся тук модерната класика „Банкери“ на Артър Хейли, защото постоянно се сещах за нея, докато четях „Загадката на стая 622“. Дикер не се стреми да опише как работи една швейцарска банка, макар че героите му предполагат точно това – и тук има пропусната възможност. Вместо това се фокусира изцяло върху личните им драми, трансформациите им през годините, трупането на разочарования и жажда за отмъщение. И ако голямата тайна в края ви устройва – добре, бих го разбрал. За мен бе бутафорна. В крайна сметка за мен това е най-слабата книга на Дикер, макар че по размах на написване е пак по-добра от на повечето други автори – просто в предните, и особено в първата и третата публикувани у нас, летвата бе качена нависоко. И го съдя – за добро или лошо – по тях.
