Леле. Цяла седмица четох тая тухла и към края вече наистина просто исках да се свърши – обичам Брандън Сандерсън, но просто ТОВА БЯХА ТВЪРДЕ МНОГО СТРАНИЦИ! А има още седем тома планирани в тази поредица… честно, нямам си и идея какво смята да прави, че да качва ниво и да задържа читателския интерес. „Заклеващия“ е третата част на „Летописите на Светлината на Бурята“, начената с „Пътят на кралете“ и „Сияйни слова“, които същи си бяха солидни томове, но се четяха с лекота, повече действие и обрати се сипеха от всички страни… а и сякаш по-простички си бяха нещата, по-прями и проследими. В ревютата ми за тях може да проследите как започва тази епична история, за третата част вече ще съм по-кратък.
В настоящия том Сандерсън усложнява все повече и повече своя свят, дълбаейки както в предисторията на конфликта между хората и паршите, така и в миналото изобщо на тия понесли толкова насилие земи. На духовния фронт също се сипят нови и нови идеи за произхода на духчетата, боговете, които са имали власт, сияйните рицари и техните погазени клетви…
Главен герой тук е Далинар, Тоягата, обединителят на хората, чието минало е разказано в поредица от ретроспекции – това бе интересната линия, да си призная, отдавна не бях виждал толкова разнолик герой, който надгражда над болката и страданията, които е причинил, но и понесъл, и открил начин да продължи. Около него има много помощници, сред които е основно Каладин, върху който досега бе основният фокус – тук му се налага да отстъпи назад, особено след като все повече хора овладяват силите на светлината на бурята. Шалан продължава своя сложен танц с различните си същности, става все по-добра в тъченето на светлина и създаването на илюзии. Събудените парши пък се оказват нелесен враг – с нови коварни водачи те стават реална заплаха за кралствата на хората. Само обединение може да ги спаси, но кървавото минало не позволява това да се случи лесно.
Голяма част от книгата е посветена на сложни дипломатически ходове, с които Далинар се опитва да убеди монарсите на другите кралства, че не е някогашният кървав безумец, а че искрено желае мир и обединение. Собственото му кралство е под страховита угроза и там се развива една от двете големи битки в книгата. След нея част от героите дори пропадат в един различен свят, огледален на физическия, където научават много за връзките между хората и духчетата. Там действието съвсем замря обаче и ми бе направо трудно да пребродя – точно както за тях бе трудно да се измъкнат от там. Точно навреме обаче за последната грандиозна битка те са там, където трябва да са – но това, което последва, бе просто прекалено, Сандерсън се оля в лупинги от обрати и сблъсъци, в които и добрите, и лошите се самоизлекуваха от всяка рана и продължаваха да се ръгат и секат. Честно, тук просто тотално бе загубил интереса ми и направо възжелах поуките и мъдростите да не са толкова очевидни.
Докато я четях, „Заклинателя“ все повече ми напомняше на Мъглородната трилогия с постоянните битки в небето, оттласванията и главозамайващите акробатики във въздуха. За разлика от Джордж Р.Р. Мартин, Сандерсън работи с ограничен набор от герои и си ги пази, един само от „важните“ умря в протежение на всичките тези страници, а при две гигантски битки това си е направо несериозно. Постоянно нови сили се пръкват в удобни моменти, за да помагат на „добрите“, макар че в края един от антагонистите направо отказваше да умре и постоянно се трансформираше в по-абсурдно създание. Надявам се авторът да намали малко притока на енергия и магически сили към тези герои и да ги остави да решават проблемите си с воля и ум, а не само с вълшебство и идващи от нищото умения. Да, поразочарован съм. Предните две части вдигнаха много летвата, но при толкова дълга поредица няма как да няма колебания, разбирам го.
Продължава да ми е непонятно как Сандерсън е способен да пише тази мащабна поредица успоредно с още няколко и как намира време и да обикаля света и да се вижда с фенове, макар че срещата с него бе едно от най-хубавите ми преживявания през миналата година.
