И изпълнението на присъдите, което продължи цяла седмица. Инструментите на смъртта, поставени на Чаринг Крос, за да могат десетимата, изключени от милостта на доживотната присъда, да виждат в последния си земен час мястото пред Банкетната палата, където бе убит кралят. И ешафодът, и поклащащите се клупове, пламтящите мангали, нажежените железа и врящите казани, дръвникът, шейните, върху които осъдените бяха вързани с въжета и влачени от Тауър по изпълнените с хора павирани улици, така че да пристигнат с охлузени до гръб гърбове и покрити с храчки лица, изкачването до бесилката, последните им думи, палачът, който ги блъсваше от стълбичката, краткото люлеене във въздуха, докато загубеха съзнание, свалянето на въжето, кофата вода, лисната в лицата им, разрязването на дрехите, размахания пред тълпите остър нож, отрязването на члена и тестисите, писъците, кръвта, разпарянето на коремната стена със същото острие, изваждането на вътрешностите с нагорещени до червено щипци и ръжени – педя след педя лъщящи розови черва като връзки наденица, провесени в месарски дюкян, хвърлянето им върху жаравата, миризмата на изгоряло, сърцето, още пулсиращо, изтръгнато от гърдите и хвърлено на тълпата, завличането на изкормения труп до дръвника, отрязването на главата, глухите удари с брадвата, докато тялото биваше насечено на четвъртини, кралят, наблюдаващ сцената от един прозорец на Холбайн Гейт, заобиколен от придворните дами и притиснал носна кърпа към носа си, вонята – толкова непоносима, че заможните граждани, живеещи около Чаринг Крос, протестираха и последните убийства бяха преместени на традиционното място за екзекуции в Тайбърн… Законът за забравата бе изпълнен и правителството накрая с облекчение насочи вниманието си към други дела.
Кървави времена са годините на Гражданската война в Англия, а екзекуцията на Чарлс I е едно от най-въздействащите и неочаквани събития на епохата. Взорът на Робърт Харис, познат с чудесни исторически романи като „Мюнхен“ и „Офицер и шпионин“, се насочва тъкмо към този изключителен момент от историята, като в „Закон за забравата“ той пресъздава живописно както трагичната участ на британския владетел, така и последиците за хората, подписали неговата смъртна присъда. Държащи изключителна власт в ръцете си след поредица от бурни събития, само броени години по-късно малцината още живи са окаяни бегълци, които са преследвани като плъхове от роялистите. Приетият Закон за забравата има за цел да донесе така жадувания мир на изстрадалата държава, но той не важи за тези, които собственоръчно са одобрили да бъде нарушен вековният ред, че владетелят е над закона и над земното наказание.
В началото действащите лица са конкретно посочени, но не мисля, че това е особено нужно – важното уточнение е в последващата бележка, че единственият измислен персонаж в романа е Ричард Нейлър, комуто е отредена ролята на ловец на хора – именно на тези, които трябва да бъдат изправени пред гореописаните ужаси. Но по някакъв начин той не е антагонист в по-голямата част от книгата, мотивите му са понятни и разбираеми, дори когато пред очите му новият крал и новата власт изобщо се показват в твърде нелицеприятна светлина. Много по-важна от личността на този посветен на дълга си мъж са обаче десетките други, които се появяват по тия страници, и изобщо описанието на Англия току сред Гражданската война – когато мнозина преориентират своята лоялност и се налага дори роялистката власт да разчита на хора, които са били на високи постове при покойния Оливър Кромуел. Именно тук за мен книгата бе най-интересна, как една страна лекува раните си – не само с кървави изстъпления като гореописаните екзекуции или формално чрез приемане на горепосочения закон, а изобщо като заравяне на миналото и поглеждане напред.
Разбира се, където има ловец, има и жертви. В случая това са двамина изявени бунтовници и съратници на Кромуел – полковниците Едуард Уоли и Уилям Гоф, които успяват да избягат в американските колонии. И макар в онези времена това да е сякаш безкрайно далеч, то реалността е, че и тук се налага да се крият като плъхове. През тяхната незавидна съдба Харис показва пък американската действителност преди войната за независимост, описва колко са различни отделните щати, какви сили се борят за надмощие в тях и изобщо как постепенно лоялистките чувства към Англия започват да отстъпват на заден план. А пътем авторът замесва преследването на тези двамина кралеубийци и в превземането на Ню Амстердам/Йорк от властта на холандците, един важен момет в историята на континента. А двамата бегълци от британската корона минават през невероятни премеждия в стремежа си да оцелеят.
„Закон за забравата“ впечатлява с детайлността си, с успешния опит да бъде възкресена една крайно противоречива епоха, а Робърт Харис ни прави свидетели и на най-красивото, и на най-грозното в нея. Книгата на пръв поглед не изглежда дебела, но са си всъщност почти 500 страници с много събития, герои, драми, противоборства, насилие и милост, определено отличителен исторически роман, който ми се струва добра отправна точка за опознаване на този период. Тук липсва фалшивата романтика на завладяването на Новия свят, вместо това по-прямо е показано как се променят разбирането за властта и плахото пристъпване на Англия и нейните колонии в Северна Америка към сложното им бъдеще.
