Когато Траут доживееше до дълбока старост, генералният секретар на Организацията на обединените нации Тор Лембриг щеше да го попита дали се страхува от бъдещето. И Траут щеше да му отговори:
– Не, господин генерален секретар, миналото ми изкарва ангелите.
Не бях чел досега „Закуска за шампиони“, при все че не може човек да не е чувал това заглавие на Кърт Вонегът – но определено не очаквах зад него да се крие просто жизнерадостна реплика на сервитьорка, която носи мартини на клиент. В този определено причудлив като структура роман (повече от „Кланица пет“ дори) Вонегът се фокусира върху своя любим писател на научна фантастика Килгор Траут (със сумарно творчество от впечатляващите 209 романа) и крайно богатия продавач на коли Дуейн Хувър, който е „пред полудяване“. А окончателното му предаване пред лудостта ще бъде подтикнато от книга именно на Траут, която, „написана под формата на писмо на Създателя до единственото същество във Вселената със свободна воля“, ще го убеди, че всички освен него са предварително програмирани роботи. Тази идея – че хората не упражняват свободата си, а живеят като автомати, Вонегът развива през цялата книга, като ту я приписва изцяло на Траут, ту я вменява на своя собствен – и наш – свят. Той пише още в началото, че с тази книга „се опитвам да си изпразня главата докрай, та да стане такава, каквато е била преди петдесет години, когато съм се родил на тази доста опропастена планета“, а в края вече отправя доста по-ясни и недвусмислени думи:
А защо например правителството третираше толкова много американци така, сякаш може да ги захвърли като използвани салфетки? Защото обикновено писателите се отнасят точно по този начин с второстепенните герои в своите измишльотини.
И така нататък.
Та, щом разбрах защо Америка се превръща в една опасна и нещастна страна, където хората нямат нищо общо с истинския живот, реших да се откажа от съчинителството. Реших да пиша за живота. Всички герои ще бъдат еднакво важни. Всички факти ще бъдат еднакво значими. Нищо няма да се пропуска. Нека другите да внасят ред в хаоса. Аз ще внасям хаос в реда, което смятам, че успях да постигна.
Насочвайки тези двамина герои по лъкатушещ и изпълнен с премеждия път един към друг, към един фестивал на изкуствата и към един бар, в който самият писател ще ги чака, за да стане свидетел на драматичната им среща, Вонегът всъщност изразява ту прямо, ту завоалирано колко разочарован е от държавата си, от идеалите, които прокламира, но омърсява постоянно, изсипва тежка и много въздействаща социална критика, пише за несломимостта на расизма, бедността, наркоразпространението и какви ли не други обществени язви, създава пътем крилати фрази като „Сбогом, черен понеделник“ и „Не трябва непременно да сте луд, за да работите при нас, но все пак помага!“, а причудливо прескачащия във всички посоки негов текст е обогатен с множество простички рисунки, както и с премного измерени дължини на пениси.
„Закуска за шампиони“ е книга, която излиза в разгара на войната във Виетнам, в период на тежко расово разделение, постоянната заплаха от преминаване на Студената война в ядрена и изобщо труден, противоречив и мрачен период от американската история. В този си роман Вонегът е песимистичен за смисъла на човешкото съществуване изобщо в този му вид и с всяка своя дума се стреми да разкрие по малко от абсурда, в който хората в голямата си част живеят. И лошото е, че повечето от нещата, които пише, спокойно могат да бъдат отнесени и към нашето време.
