„Залезът на Европа“ идва или като край на ЕС, или като отказ от национализма

   „Залезът на Европа“ е от тия малки книги, които събират много в себе си – от амбициозната идея да напише огромен роман, ситуиран сред вавилонската атмосфера (като езици, не разврат) на институциите на ЕС, Роберт Менасе стига до кратка, остра и пламенна книга, разкриваща вградените в самата система недостатъци, които я убиват така, както вирусът убива приемника си. Национализмът, този проклет млад, буен, агресивен национализъм, не отмира, а пак се развихря и тика към нов разпад (а у нас е безмозъчен, но добре платен проруски, но това е друга тема). Пропагандата на национално ниво подменя изцяло същността и функциите на европейските институции, представящи ги като тромави бюрократични структури, които тънат в лукс и взимат идиотски решения – Менасе ясно показва, че нищо не е по-далеч от истината. Късогледите политици използват ЕС само като плашило, с което да уреждат тяснопартийните си интереси, изпращат в институциите провалили се политици, саботират основната си задача – изграждането на наднационална икономика, култура и общество. Проблеми, разбира се, има много, никоя институция не е съвършена, но Менасе казва в прав текст:

И все пак трябва да се признае, че ЕС е най-поносимият ад на земята.

   „Залезът на Европа“ е кратка, ударна и провокативна книга, която трябва да бъде четена. Самият аз имах само смътна представа какво, аджеба, се случва в Брюксел, какви правомощия имат различните институции и къде са слабостите на системата. Менасе е еднозначен – докато национални политици и чиновници имат власт, те ще стопират всичко добро, което общоевропейските институции се опитват да създадат – а именно обща социална, икономическа и културна политика. А от това нашата държава само би спечелила – виждаме колко се грижат за народа си взаимозаменяемите партии от последните 25 години.

  Няма да се разпростирам в преразказ, извадил съм някои важни според мен цитати, които може би вън от контекст са неясни, но синтезират основните идеи на Менасе.

Идеологогията на самоопределящата се, осъзната и самостоятелна нация, динамиката на национализма, „смъртната“ вражда между нациите, опитите с всички средства да се налагат „националните интереси“ костваха живота на милиони хора, причиниха безкрайни страдания и в кулминацията на развилнелия се национализъм доведоха до ужасяващото престъпление срещу човечеството, символ на което днес е Аушвиц.

От собствен опит знам, че повечето хора се отегчават дори и от най-лаконичното припомняне на историята на ЕС. Мисля, че това е добре, защото не пожелавам никому, нито на себе си, без съмнение напрегнатата история, която неизбежно би последвало разпадането на ЕС и завръщането към една Европа на съперничещи си нации.

Ако още тогава (втората половина на 40-те години на миналия век – бел. моя) изследванията на общественото мнение диктуваха управленските решения на правителството, ФРГ щеше да стане аграрна страна и вероятно световен рекордьор по износ на картофи.

Критиките за недостатъчната демократичност на ЕС в действителност са израз на недоволство от неусетната загуба на една идентичност, която без друго винаги е била химера, но е успявала да удържи елита и народа в рамките на нацията. Затова сега едновременно протича двустранен процес на растяща критика за недостатъчната демократичност и гняв към собствените „елити“, преплетени и ангажирани в международен план, и същевременно – прогресираща ренационализация.

Чиновникът заема особено място сред чудовищата – от базилиските до граф Дракула и Кинг Конг. Неговият образ не е просто продукт на кошмарите на еснафа, който се нуждае от опасности и гибел, за да получи накрая щастливото си избавление, а едно наистина всеобщо клише, съставено от негативните представи на всички социални класи и професионални съсловия. Той е привилегирован и дистанциран като деградирал аристократ, закостенял и твърдоглав като дребен буржоа, властолюбив като профсъюзен деятел и мързелив като лумпенизиран работник, тесногръд и същевременно хитър по един подмолен начин като селянин (неговото Свето Писание е предпосанието), изобретателен в създаването на абсурди като предприемача, който лукаво създава потребностите, които след това твърде, че задоволява. Подобно на всеки „социален търтей“, чиновникът е обсебен от фикс идеята да паразитира, да се уяжда за сметка на данъкоплатеца.

Изненади: Европейската комисия е отворена и прозрачна институция. Тя е малобройна – „ЕС има на разположение за управление на целия континент по-малко служители, отколкото град като Виена“. „Брюкселската бюрокрация е изключително спестовна и скромна. Работните помещения на служителите (дори на тези от високите етажи на йерархията) са просто функционални, нищо повече. Няма почти никакви удобства и нито следа от лукс.
„ЕС има бюджет в раземр на 1% от европейския брутен вътрешен продукт. За управлението на цял един континент и за изпълнението на задачите си европейските институции (или т. Нар. Бюрокрация) разполагат годишно с 6% от този бюджет, ще рече 0,06 от европейския БВП. Няма нито едно национално правителство, нито един голям политически проект, който да е толкова евтин.

…служителите на Европейската комисия служат изключително на една прогресивна рационалност. Те са извоювали работата си не чрез ходатайства, протекции и партийно членство, а най-вече чрез образованието и способностите си. Всяка година между 25 и 30 хиляди души се опитват да получат работа в европейските институции и преминават през сложен тристепенен избор, докато накрая на останат едва около стотина.

Демокрацията предполага просветения гражданин. Когато той се изгуби сред подстрекаваната от медиите тълпа, демокрацията става опасна за обществото.

Съветът, създаден да поощрява и стъпка по стъпка да провежда обединението на Европа, докато сам стане излишен, се е превърнал в крепост, с чиято помощ шефовете на националните правителства блокират пътя към това обединение.
Съществуват всевъзможни представи за това какво представлява нацията, различни, често противоречиви чувства и фантазии, които не могат да издържат изпита на реалността, и същевременно – нито една общовалидна дефиниция за „нация“. Единственото, което може да се каже със сигурност, е, че идеята за „нация“ е исторически толкова нова, че трудно може да се приеме за онтологическа човешка потребност, както и че е причинила едни от най-големите исторически катастрофи.

Който налива вода в мелницата на национализма, ще бъде изхвърлен от националистите. Защото в Европейския съюз и днешния глобализиран свят националният бяс не може да бъде заситен.

Независимо от националните граници манталитетът се формира по региони – в планините на Тирол един, из лозята на Долна Австрия – друг. Европа в действителност е Европа на регионите. Задачата на европейската политика е да превърне политически Европа в това, което тя фактически вече е.

Създаденото обаче от висококвалифицирани, прогресивни, рационално мислещи хора след това се руши от закостенелите защитници на националната държава, мислещи само за онова, което могат да представят като успех на своите избиратели, „изкопченото само за тях“ за сметка на другите. И тъй като националните демокрации само това и знаят, важните теми като социална политика, данъци, жилищно строителство, миграция, минимално запалщане, не стигат до европейски ниво, а се превръщат в разменна монета между националните държави. ЕС няма нищо общо с това – служителите в Комисията винаги са били за единна данъчна, социална и миграционна политика. Провинциалните национални политица са тези, които я възпрепятстват, защото я възприемат като ограничаване на собствената им власт и не искат да се лишат от демагогските си псевдорешения, действащи като дрога на избирателя… Проблемът на ЕС е, че има прекалено малко (а не прекалено много) компетенции с оглед на наднационалните решения, а вината за това е на онези, които ние избираме – националните правителства.

Знаете ли колко от кандидатите за европейски парламент се поставят в националните партийни листи само за да бъдат изпратени в Брюксел, защото са се провалили на национално ниво и партиите им не знаят какво да ги правят? Не смятам, че Европейският паралемент трябва да бъде политическо бунище.

Човешко право е да имаш родина, не национална идентичност.

За жалост критиците на ЕС твърде много приличат на образованите люде, които след откриването на книгопечатането се оплаквали, че се губи красотата на ръкописния шрифт.