Корица: Диан Герганов, мека.

Година на изданието: април 2016 г.

Страници: 240

Рейтинг :

Време за четене: 4 минути

   Да се гмурнем в „Заливът на Ифигения“. Подканящо ни помамва с ръка Костадин Костадинов, едно перо, което след дълго мълчание се връща, но от ръжда помен няма. Всъщност не съм чел нищо на Костадинов по-рано (да не се бърка с автора на „Рицарите на празната чаша“ и „Ситно, с клякане“), затова и ми бе любопитно какво е приготвил, особено с китката отзиви от хора, които уважавам, на задната корица.

  Всъщност началото не ми допадна, при все че там е именно разказът, дал име на книгата, и предполагам, най-свиден на автора – хубава история, но предвидима и малко нагласена, за мен по-добре би било да е в края, да изпрати с усмивка читателя, а не да задава тон на сборника. Защото тези след нея са по-добри, по-непосредствени – и най-важното, притегателни като морските глъбини с добавения мистичен елемент, произтичащ от изкуството.

  „Аполон на Божидар“ е смазваща история за приятелството, със силен магичен елемент, който прокарва тръпки по гърба. Ако Костадинов не бе толкова фин в рисунъка си, можеше и към хорър да избие тая история при малко повече натуралистичност. „Душевадката“ е сърцето на сборника, отново история за изкуството и неговата мощ да променя света – понякога като метафора, понякога пряко и непосредствено, смесица между приказната народна традиция и съвременните реалности. „Последният войнишки император“ пък звънти сред останалите – новела за едни редки монети от императори по качества, не по кръв, за техните времена, за лагерите, забраните в ония соц-времена, за порядките в сетнешните мутренски, но и за спазените обещания. Пак очаквах края,  но бе от типа, който те кара да въздъхнеш с доволство, както при музиката очакваш темата да бъде довършена, иначе няма да се отпуснеш и да ѝ се насладиш в цялост. И за финал „Белият котарак“, умерено духовно-фентъзи история с привкус на мръсен бизнес, крокодилски сълзи и хора с животински характери, не ми допадна, да си призная, макар да бе умело разказана от няколко гледни точки.

  Много море и ширина има по тия страници – не е чудно, че точно Александър Секулов е редакторът на сборника. При все че не ми харесаха всички разкази като сюжет, писането е това, което е водещо. Лее се на талази, понякога връхлита бурно, понякога кротко се вълнува, докато героите на Костадинов следват своята предначертана съдба. Чини ми се, че той не им дава много място да решават какво искат да правят, по-скоро под натиска на обстоятелствата трябва да вземат решения. И все едно виждам пред себе си неговата кротка, разбираща усмивка, докато ги пише. Щастлив съм, че се докоснах до „Заливът на Ифигения“, че го почнах сред зеленината на Витиня и го довърших на пейка на Дунава. Така си трябваше 🙂

Вземи с безплатна доставка.
Вземи с безплатна доставка.