Историята иска много – каза Делиамбър. – Историята е поискала на хиляда свята в течение на хиляди години разумни същества да избират между реда и анархията, между творчеството и унищожението, между разума и безумието. И силите на реда, творчеството и разума винаги са се съсредоточавали у един-единствен водач, крал, ако щеш, или президент, председател, главен министър, генералисимус, можеш да си послужиш с която дума пожелаеш, монарх с едно или друго име. Тук той е коронал, или по-точно короналът управлява като глас на понтифекса, който е бил някога коронал, и е важно, милорд, много е важно кой ще бъде коронал и кой няма да бъде коронал.
Не съм фен на класическото фентъзи и няма и да стана – едва преди две години прочетох „Властелинът на пръстените“ и то само защото ме помами хубавото му издание на български. С Робърт Силвърбърг имах само една, при това крайно разочароваща среща – в общата му с великия Азимов книга „Дете на времето“, която никак не ми допадна. И тук идваме до най-известното му произведение, поредицата „Маджипур“, и нейното начало: „Замъкът на лорд Валънтайн“.
Началото е крайно обещаващо. На една огромна планета (неясно как с по-слабо привличане от Земята) на име Маджипур в мир от хилядолетия живеят различни раси, включително хората. Обособени в гигантски многомилионни градове, те са намерили начин да се спогодят под споделена четиристранна власт, която включва две мистериозни фигури с власт върху сънищата. Обособено в нещо като резерват живеят автохтонните жители на планетата, които умеят да променят своя външен вид по почти магически начин. Те са примитивни, отдавна победени от нашествениците от други планети, затворени в своята изолирана общност. Всички останали по малко се страхуват от тях и не ги допускат свободно в своите градове.
И така, ето го Валънтайн. Мъж без минало, без спомени, който се доближава до един град – нищо не търси, нищо не очаква, просто се скита. Не търси себе си, няма амбиция за нищичко, дори не знае стойността на парите в джоба си. В града се среща с група жонгльори, чийто занаят му допада и се заема да го усвоява с изумителна бързина, точно навреме за грандиозните празненства по случай гостуването на новия коронал на Маджипур – лорд… Валънтайн. Забавно съвпадение на имената, или не? Новоизлюпеният жонгльор започва да сънува, че той е именно короналът, а съзнанието му е било насила извадено от тялото му и пренесено в друго. А в този свят на сънищата се гледа много сериозно, защото се изпращат често с цел. И пред този tabula rasa внезапно застава въпросът дали наистина не е жертва на чудовищно престъпление – и какви ще са последствията за цял Маджипур от подмяната?
Както може да очаквате, той решава да се бори за правото си над трона и поема на тежко пътешествие до различните центрове на властта, за да предяви своите претенции. По пътя лесно печели последователи с добротата и силата на духа си, но и често изпада в смъртни опасности, както си е редно. Малко по малко книгата обаче се вдетиняваше – на първо място, това милиардно население на Маджипур остава напълно неописано, прекалено голям мащаб, който уж се управлява с лекота от четири взаимно балансиращи се точки на власт, но всяка от тях в крайна сметка се оказа крайно уязвима по един или друг начин. Самият поход обратно към трона бе и твърде праволинеен, представете си как Денерис още в първата книга убеждава разни градове, че е истинският крал на Вестерос и нахлува там бързо и ефективно без всички премеждия, които Джордж Р. Р. Мартин ѝ бе подготвил. Но това е фентъзи от друго, по-просто време.
Едно нещо ме спечели истински – стилът на Силвърбърг. Като поезия е, увлича те в себе си, ромоли и дори можеш да му простиш лигавите песнички. Маджипур дава пространство за разгръщане и видях, че има още куп книги в тази поредица, но повечето не са преведени. Все пак си набавих събраните в един том „Маджипурски хроники. Валънтайн Понтифекс“, този свят има още какво да предложи.
Много теми могат да се извадят от романа – за силата и слабостта на едноличната власт, превръщането на бюрокрацията в самодостатъчен лабиринт – метафоричен или истински, нуждата от духовно просветление за стигането до върха на себепознанието, кошмарите като наказание за извършени простъпки. В крайна сметка мога да окачествя „Замъкът на лорд Валънтайн“ като красив отломък от отминала епоха във фентъзито – и навярно още по-силно щеше да ме впечатли, ако я бях прочел на младини.
От същия автор
От същия жанр
