„Замъкът на шапкаря“ на Кронин показва разрушителността на човешкото его

    Като малък често спирах погледа си върху тази книга. Синьото томче се забелязваше и сякаш пред очите ми се появяваше замък, кацнал на хълм, в който по незнайни причини живее тайнствен шапкар. Логично, него лично го виждах като Шапкаря от „Алиса в страната на чудесата“ на Луис Карол, все пак с какво друго може да го свърже детското ми съзнание.

   Преди дни взех тази книга и започнах да я чета, подтикнат от друг хубав роман на Кронин – „Цитаделата“. И наистина попаднах в страната на чудесата, но с обратен знак – на тъмните, зловещи чудеса. Там, където човешкото его унищожава души, животи, разрушава настояще и бъдеще.

   В центъра на историята е шапкарят Джеймс Броуди. Виждали ли сте в рисунките, които обясняват как планетите с масата си изкривяват пространството и времето около себе си? Ето това е Броуди в романа – център с такава тежест, че повлича всички към дъното, една черна дупка от безсърдечие.

   Шапкарят си е луд за връзване. Той има чудовищно его и с бруталност си е извоювал уважението, и по-точно страхът, на околните. Въобразил си, че има благородническа кръв, през тази призма той ненавижда всички около себе си и се интересува само да бъде забелязан да говори с някой от местните големци. У дома си той е същински тиранин – жена му и двете му дъщери трябва да му прислужват с точност до секундата, а синът му го мрази от дъното на душата си. Неговият „замък“ е уникален – сам е проектирал къща, която съдържа в себе си гротескни елементи – кула, зъбери като на крепостна стена, фронтони, амбразури – един абсурден замък за един абсурден човек.

   Не съм срещал друг подобен роман – от началото до края действието се спуска само надолу – от лошо към по-лошо, докато Броуди унищожава един по един членовете не семейството си. Те са като пионки в ръцете на безграничното му его – поред той прогонва едната си дъщеря Мери, сина си Мат, убива жена си с коравосърдечие и злост.

   Сред тази вихрушка от злоба бизнесът му тръгва на зле – до него отварят голям магазин, който му отнема клиентелата. Запътил се към разорение, той се пропива, но и междувременно среща красивата проститутка Нанси, която заема мястото на починалата му от рак съпруга. Това се превръща в пирова победа, когато тя бяга със сина му. В края Броуди се насочва към унищожението на последните две неща – себе си и малката си дъщеря Неси. И успява ефикасно да направи и двете.

   Изумен съм от този роман. Не съм очаквал, че е възможно на над 700 страници да бъде разказана по такъв истинен начин историята на една толкова реална личност, че сякаш можеш да я срещнеш на улицата. Броуди е един от най-пълнокръвните литературни герои, които аз съм виждал, чудовищен в своята убеденост за собственото си величие. Той е същи Голем – изпълнен с пламъка на своята злоба и ненавист към всички наоколо, изгаряйки всичко хубаво и нежно.